Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Две седмици след пристигането ни Джейми дойде да ме вземе от салона, където бях с Франсис и Ейлин, защото лорд Ловат искал да ме види.

Стария Саймън махна небрежно към гарафите на масата до стената, после се настани в широко кресло от резбован орех с продънена тапицерия от синьо кадифе. Креслото пасваше на ниската, набита фигура, сякаш беше правено за нея; дори се запитах дали наистина не е така, или от дългата му употреба самият лорд Ловат беше възприел формата на креслото.

Седнах кротко в ъгъла с чаша портвайн и мълчах, докато Саймън отново разпитваше Джейми за ситуацията около Чарлс Стюарт и неговите перспективи.

За двайсети път тази седмица Джейми търпеливо повтори колко са войниците, как е структурирано командването — доколкото имаше такова, — какво е въоръжението, в какво състояние е — ужасно — и какви са изгледите към Чарлс да се присъединят лорд Луис Гордън или кланът Фаркуарсън, какво е казал Гленгари след Престънпанс и какво знае или смята Камерън за маневрите на англичаните, защо Чарлс е решил да поеме на юг и така нататък, и така нататък. Осъзнах, че клюмам над чашата си, и рязко се изправих точно преди да я разлея по полата си.

— …. А лорд Джордж Мъри и Килмарнок смятат, че ще е най-добре Негово Височество да се оттегли в Северна Шотландия през зимата — заключи той и се прозина широко. Беше се схванал в тясното кресло, затова стана, протегна се и сянката му потрепна по светлите завеси, които покриваха каменните стени.

— А ти самият какво мислиш? — Очите на Стария Саймън проблеснаха под полуспуснатите клепачи, когато той се облегна в креслото си. Огънят гореше силно и ярко; Франсис беше угасила огъня в главния салон, като го покри с торф, но този беше разпален отново по заповед на Ловат, и то с цепеници. Силният аромат на борова смола се смесваше с плътната миризма на дим.

Сянката на Джейми се издължи по стената, когато той се обърна неспокойно, не искаше да сяда отново. Кабинетът беше малък и мрачен, с покрит през нощта прозорец — много различен от слънчевото гробище, в което Колъм му беше задал същия въпрос. А и ситуацията беше друга; Чарлс, който вече не беше голям любимец на вождовете, по-скоро изпращаше към тях призив да изпълнят задълженията си. Все пак проблемът си оставаше същият — мрачен, безформен и надвиснал като сянка над всички ни.

— Вече толкова пъти ти казах какво мисля — отвърна рязко Джейми. Размърда нетърпеливо рамене, сякаш дрехата пак му стягаше.

— О, да, каза ми. Но мисля, че този път трябва да чуя истината.

Старецът се настани още по-удобно в креслото си и събра ръце на корема.

— Така ли? — изсмя се Джейми и се обърна към него. Облегна се на масата, стиснал ръце зад гърба си. Въпреки различната поза и фигура, нещо в напрежението между двамата мъже подсказваше за недоловима прилика. Единият висок, а другият нисък и набит, но и двамата силни, упорити и решени да спечелят този сблъсък.

— Нима не сме родственици? Нима не съм твой вожд? Нима нямам право на твоята лоялност?

Значи това беше проблемът. Колъм, толкова свикнал с физическата слабост, знаеше как да обърне слабостта на другите в своя полза. Саймън Фрейзър, силен и жизнен дори на тази възраст, беше свикнал да получава своето по по-директен начин. Виждах от киселата усмивка на Джейми, че и той мисли за контраста между молбата на Колъм и настояването на дядо си.

— Така ли? Не помня да съм ти се клел във вярност.

По веждите на Саймън имаше няколко щръкнали косъмчета, както става при старците. Те потрепнаха на светлината на огъня, но не разбрах дали от възмущение, или от развеселеност.

— Клетва ли? Та нима във вените ти не тече кръвта на Фрейзър?

Джейми изкриви уста, преди да отговори:

— Казват, че бащата никога не е сигурен, нали? Майка ми беше Макензи; само в това съм сигурен.

Лицето на Саймън се зачерви и той сбърчи вежди. После отвори уста и се разсмя гръмогласно. Смя се, докато не стана от креслото, наведе се напред и започна да плюе задавен. Накрая, като удряше с ръка по облегалката, все още не успокоен, бръкна с другата в устата си и извади изкуствените си зъби.

— Боше… — зафъфли, пъхтейки и свистейки. По лицето му се стичаха сълзи и слюнка. Той посегна към малката масичка зад креслото и пусна зъбите в една чинийка от сладкиш. Кривите му пръсти напипаха ленена салфетка и я притиснаха към лицето му, но той продължи да издава приглушено сумтене.

— Ишуше, момше — рече накрая. — Дай ми уишкито.