Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Бях обградена от неколцина джентълмени планинци, които се изредиха да ми поднесат почитанията си, докато Джейми говореше с някой си Греъм, който сигурно беше братовчед на лорд Ловат. Големците ме гледаха резервирано, но всички бяха любезни — с едно изключение.

Младият Саймън, който много приличаше на баща си, но беше с почти петдесет години по-млад, пристъпи напред и се поклони над ръката ми. Изправи се и ме огледа почти безцеремонно.

— Жената на Джейми? — Той също имаше скосените очи на баща си и на своя племенник, но бяха кафяви и мътни като блатна вода. — Значи трябва да ви наричам „племеннице”? — Беше горе-долу на възрастта на Джейми и няколко години по-млад от мен.

— Ха-ха — отвърнах любезно и той се засмя на шегата си. Опитах да издърпам ръка, но не я пускаше. Усмихна се и пак ме огледа.

— Чувал съм за вас. Носи ви се славата сред планинците, мадам.

— Така ли? Колко мило! — Отдръпнах ръка, а той я стисна още повече, почти болезнено.

— О, да! Чух, че сте много обичана сред хората на съпруга ви — усмихна се така, че очите му почти се затвориха. Наричали ви нео геймнидх меала . Това означава „госпожа Медени устни”.

— Е, благодаря ви… — започнах аз, но не успях да продължа, защото юмрукът на Джейми се стовари в челюстта му, а Саймън политна към масата, разпиля сладкишите и приборите по плочите на пода с ужасен трясък.

Беше облечен като джентълмен, но имаше инстинкти на побойник. Превъртя се на колене, стисна юмруци и замръзна. Джейми стоеше над него съвсем неподвижен и затова още по-страховит.

— Не — рече той, — тя не знае келтски. И след като го доказа пред всички, би ли се извинил на жена ми, преди да съм ти вкарал зъбите в гърлото. — Младия Саймън го гледаше кръвнишки, после се озърна към баща си, който кимна едва забележимо, като че ли подразнен от това прекъсване. Черната коса на сина му се беше освободила от връвта, с която бе прихваната, и сега висеше като дървесен мъх по лицето му. Той погледна Джейми, но със странна развеселеност, примесена с уважение. Избърса уста с опакото на дланта си и ми се поклони сериозно, все още не колене.

— Моите извинения, госпожо Фрейзър, съжалявам, ако съм ви засегнал.

Не можах да направя друго, освен да кимна, преди Джейми да ме изведе в коридора. Бяхме стигнали почти до последната врата по него, когато се обърнах назад, за да се уверя, че няма никого, и попитах:

— Какво точно означава нео геймнидх меала? — И го дръпнах за ръкава, за да забави крачка. Той ме погледна, сякаш изненадан.

— А? Ами наистина означава „медени устни”. Донякъде.

— Но…

— Но не става дума за тези на устата, сасенак — добави сухо.

— Какво… — понечих да се върна библиотеката, но той ме хвана здраво.

— Спокойно, спокойно — прошепна в ухото ми. — Не се тревожи, сасенак. Те само ме изпитваха. Всичко ще бъде наред.

Бях оставена на грижите на лейди Франсис, сестра на Младия Саймън, а Джейми се върна в библиотеката, изпънал рамене и готов за битка. Надявах се да не бие други свои роднини; макар че, като цяло, Фрейзър не бяха такива здравеняци като Макензи, но изглеждаха доста сприхави.

Лейди Франсис беше млада, може би на двайсет и две, и ме гледаше с нещо като ужасeн интерес, сякаш щях да ѝ се нахвърля, ако не ме тъпче постоянно с чай и сладкиши. Опитах се да изглеждам възможно най-приятна и безопасна и след време тя се отпусна дотам, че ми призна, че никога не е срещала „англичанка”. „Англичанката” явно беше екзотичен и опасен звяр.

Много внимавах да не правя резки движения и след известно време тя се успокои толкова, че ми представи срамежливо сина си — здраво тригодишно детенце, поддържано в неестествено чисто състояние от зорка и строга прислужница.

Тъкмо разказвах на Франсис и по-малката ѝ сестра Ейлин за Джени и семейството ѝ, които те не познаваха, когато в коридора се чу силен трясък и вик. Скочих на крака и стигнах до вратата точно навреме, за да видя как една раздърпана купчина се надига на крака в коридора. Тежката врата на библиотеката беше отворена и четвъртитата фигура на Саймън Фрейзър-старши стоеше на прага ѝ, зловеща като жаба.

— И по-лошо ти се пише, моето момиче — рече той. Тонът му не беше точно заплашителен; просто оповестяваше факт. Сгърбената фигура надигна глава и аз видях странно ъгловато красиво лице и тъмни очи над червените петна по скулите. Тя ме видя, но не ми обърна внимание, само се изправи и се отдалечи бързо. Беше много висока, изключително слаба, движеше се със странната леко непохватна грация на жерав, а сянката ѝ я последва по камъните.