Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Младата и красива госпожица Кембъл хукнала към Единбург, но не заварила там майка си, а стария находчив Саймън Фрейзър, който я информирал, че това е дом за удоволствия и единственият начин да опази доброто си име е да се омъжи веднага за него.

— Трябва да е била голяма тъпачка да се върже — казах цинично аз.

— Била е много млада — защити я Джейми, — а и не било празна заплаха. Ако му откажела, той щял да съсипе репутацията ѝ, без да се замисли. Така или иначе се омъжила за него — и съжалила за това.

— Хм… — Започнах да пресмятам. Бракът с Примроуз Кембъл явно се беше случил преди няколко години. Тогава… — Коя е баба ти, първата лейди Ловат или Маргарет Грант?

Високите му скули бяха загрубели от слънцето и вятъра, но въпреки това внезапно станаха тъмночервени.

— Нито едната — каза той. Не ме погледна, взираше се право напред, към замъка. Беше стиснал здраво устни.

— Баща ми е копеле — рече накрая. Седеше изправен като меч на седлото, а кокалчетата му бяха побелели от стискането на юздата. — Признат, но все пак копеле. От една от прислужниците в замъка Доуни.

— О… — Не знаех какво да добавя.

Той преглътна с усилие.

— Трябваше да ти кажа — рече сковано. — Съжалявам.

Посегнах да докосна ръката му, беше твърда като стомана.

— Това няма значение, Джейми. — Но знаех, че каквото и да кажа, няма да променя нищо. — За мен няма никакво значение.

— Тъй ли? — попита след малко, все още втренчен напред. — Е… за мен има.

Освежаващият вятър откъм Морей Фърт шумолеше в черните борове на хълма. Местността беше странна комбинация от планински склон и морски бряг. Гъсти гори от елши, лиственици и брези се простираха от двете страни на тясната пътека, която следвахме, но с приближаването на тъмната грамада на замъка Бофорт, надделяваше миризмата на мочурища и водорасли.

Всъщност ни очакваха; въоръжените със секири пазачи на портата не помръднаха, когато минахме покрай тях. Огледаха ни с любопитство, но сякаш без враждебност. Джейми седеше изпънат като крал на седлото. Кимна на пазача от неговата страна и получи кимване в отговор. Имах чувството, че навлизаме в замък, развял бяло знаме в знак на примирие; но не знаех колко дълго ще продължи то.

Прекосихме безпрепятствено двора на замъка Бофорт, който не беше особено голям, но все пак внушителен, построен от местен камък. Не беше толкова добре укрепен като замъците на юг, но изглеждаше способен да устои на нападение. В основата на външните стени имаше амбразури за оръдия, а в двора се издигаше голяма конюшня.

Няколко понита надничаха над дървените вратички, за да приветстват нашите коне. Близо до стената лежаха няколко вързопа, явно скоро разтоварени от тях.

— Ловат е извикал някого за срещата с нас — мрачно отбеляза Джейми, щом видя вързопите. — Предполагам, роднини. — Сви рамене. — Поне в началото ще са добре настроени.

— Откъде знаеш?

Той слезе от коня и посегна да ми помогне.

— Оставили са мечовете при багажа.

Подаде юздите на коняря, който излезе от конюшнята да ни посрещне и бършеше ръце в бричовете си.

— Е, сега какво? — попитах тихо Джейми. Нямаше и помен от иконом или майордом; нищо подобно на внушителната фигура на госпожа Фицгибънс, която ни посрещна в замъка Леох преди две години.

Неколцината коняри и помощниците им ни поглеждаха, а си вършеха работата, както и слугите, които прекосиха двора, натоварени със сандъци с пране, торф и всякакви други неща, необходими за замъка. Изгледах одобрително един изпотен прислужник, който носеше две огромни медни ведра с вода. Каквито и проблеми с гостоприемството да имаше замъкът Бофорт, поне разполагаше с вана.

Джейми застана в средата на двора, беше скръстил ръце на гърдите си и оглеждаше мястото като купувач, който храни сериозни съмнения относно канализацията.

— Сега ще чакаме, сасенак. Стражите ще съобщят, че сме тук. Или някой ще слезе при нас… или няма.

— Аха. Е, да се надяваме, че скоро ще вземат решение. Гладна съм и искам да се измия.

— Да, няма да е зле — съгласи се той и ме огледа с усмивка.

— Имаш кал на носа и в косата ти са се оплели осили. Не, остави ги — добави, когато вдигнах смаяна ръка към главата си. — Хубава си така. Нарочно ли го направи?

Определено не беше нарочно, но ги оставих. Засега. Все пак отидох до близкото корито с вода за конете, за да инспектирам външния си вид и да сторя нещо по въпроса.

Щом беше замесен старият Саймън Фрейзър, ситуацията бе деликатна. Наведох се над коритото и опитах да установя кои от петната по лицето ми са истински и кои са плаващи във водата сламки.