Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Извърна глава към пътя, сякаш търсеше някакви признаци на живот откъм замъка.

— Срещнах погледа му — рече тихо. — Веднъж. Изчаках татко да стигне до коня си, тогава се обърнах и погледнах към лорд Ловат възможно най-дръзко. Държах да знае, че не искаме нищо от него и не ме е страх. — Усмихна се накриво. — Но ме беше страх.

Сложих ръка върху неговата и погалих кокалчетата на пръстите му.

— Той погледна ли те?

Изсумтя.

— Да. Сигурно не беше свалял очи от мен, откакто слизахме по хълма чак докато корабът отплава; усещах ги как се впиват в гърба ми като свредели. А когато го погледнах, видях очите под гъстите вежди да се взират в мен.

Замълча, загледан в замъка, и аз настоях:

— Как изглеждаше тогава?

Той откъсна поглед от тъмната грамада на хоризонта, за да ме погледне. Обичайната веселост я нямаше в очите и в извивката на устните му.

— Студен като камък, сасенак. Студен като камък.

Имахме късмет с времето; по целия път от Единбург беше топло.

— Няма да е задълго — предсказа Джейми, беше присвил очи към морето. — Виждаш ли онези облаци там? До довечера ще са над сушата. — Подуши въздуха и придърпа наметалото на раменете си. — Усещаш ли? Бурята идва.

Не бях толкова опитна в старомодната метеорология, но все пак реших, че наистина я надушвам. Влагата във въздуха засилваше обичайните миризми на сухи треви и борова смола, със слаб дъх на водорасли от далечния бряг.

— Чудя се дали мъжете вече са се върнали в Лалиброх.

— Съмнявам се — поклати глава Джейми. — Техният път е по-кратък, но са пеша. — Изправи се на стремената, заслони очи и се вгледа в далечните облаци. — Надявам се да е само дъжд, но така или иначе няма да е голяма буря. Вероятно няма да стигне далече на юг.

Аз придърпах карирания шал на раменете си в отговор на надигащия се бриз. Бях решила, че няколкото топли дни са добро предзнаменование, надявах се да не съм се излъгала.

След заповедите на Чарлс Джейми цяла нощ седя до прозореца в Холируд, а на сутринта отиде при принца, за да му каже, че ще тръгнем сами за Боли, придружавани единствено от Мърто, за да поднесем на лорд Ловат почитанията на Негово Височество и молбата му за подкрепа.

След това Джейми извика ковача Рос в стаята ни и му даде заповеди така тихо, че едва ги чувах от мястото си до огъня. Видях как едрите рамене на ковача се надигнаха и сковаха.

Армията на планинците не пътуваше особено дисциплинирано, а по-скоро като тълпа, която едва ли би могла да се нарече „военна колона”. През деня мъжете от Лалиброх трябваше да се изнизват един по един, сякаш искат да си починат в храстите или да се облекчат, но трябваше да се измъкнат незабелязано и да продължат сами, докато не се съберат отново с останалите от Лалиброх. А тогава, под командването на ковача Рос, щяха да продължат към дома.

- Съмнявам се, че някой ще забележи отсъствието им — каза Джейми, докато обсъждахме плана. — Дезертирането е в разгара си в цялата армия. Юън Камерън ми каза, че е изгубил двайсет души от полка си през последната седмица. Идва зима и мъжете искат да приготвят домовете си и земята за пролетната сеитба. Така или иначе няма да пратят никого след тях, дори да забележат отсъствието им.

— Значи се отказваш, така ли, Джейми? — попитах го аз и сложих длан на ръката му.

Той потърка уморено лицето си, преди да отговори:

— Не знам, сасенак. Може да е твърде късно, може би не. Не знам. Глупаво е да тръгваме на юг преди зимата; и още по-глупаво е да губим време в обсада на Стърлинг. Но Чарлс не е победен и вождовете — някои от тях — идват да го подкрепят. Макензи, а и други ще дойдат. Войската е вече два пъти по-голяма, отколкото при Престън. До какво ще доведе това? — Вдигна ръце от безсилие. — Не зная. Няма опозиция. Англичаните са ужасени. Е, нали видя прокламациите. — Усмихна се безрадостно. — Ние нанизваме дечица на шиш и ги печем на огъня, обезчестяваме съпруги и дъщери на доблестни мъже. — Изсумтя с отвращение. Кражбите и неподчинението бяха често срещани сред армията на планинците, но изнасилванията бяха нещо нечувано.

Той въздъхна гневно.

— Камерън чул слух, че крал Джорди се готви да бяга от Лондон. Страх го е, че армията на принца ще превземе скоро града. — Така беше, този слух бе стигнал до Камерън чрез мен и Джак Рандал. — А Килмарнок, Камерън, Лохиел, Балмерино, Дугал с клана Макензи — все смели бойци. Ако и Ловат изпрати хора, може да се окажат достатъчно. Господи, ако тръгнем към Лондон… — Прегърби рамене, после ги изпъна рязко, сякаш ризата отново му убиваше.