Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ако това нещо кацне на ухото ми, Джейми. Ще… — започнах аз.

— Шт! — Наведе се напред, свил лявата си ръка в шепа. — Още малко и ще я хвана.

Точно тогава видях тъмно петно да се вдига от рамото му. Още една конска муха търсеше плячка. Отворих пак уста.

— Джейми…

— Тихо! — Той плесна триумфално ръце върху моя мъчител точно преди другата конска муха да се впие във врата му.

Шотландските вождове се биеха според древните си традиции. Пренебрегваха стратегия, тактика и всякакви други такива, те имаха само един метод — нападението. Щом видеха врага, хвърляха наметалата, вадеха мечовете и се спускаха напред с адски викове. И този метод често беше успешен. Като видеха тези рошави пищящи чудовища с голи крака да се устремяват към тях, враговете губеха кураж и хукваха да бягат.

Но колкото и добре обучен да беше, конят на Джейми не бе готов за това върховно изпитание — страховит вик, който се разнесе над главата му. Той опъна уши назад и побягна като подпален.

Аз и моят кон седяхме като хипнотизирани насред пътя и гледахме демонстрацията на шотландско ездаческо умение, докато Джейми, изпуснал юздите, висеше от седлото на диво препускащия кон, издърпваше се отчаяно нагоре и посягаше към гривата. Наметалото му пърхаше около него на вятъра и конят съвсем се паникьоса.

Джейми вече беше стиснал гривата с една ръка и мрачно се издигаше на седлото. Дългите крака стиснаха тялото на коня, пренебрегвайки стремената, които танцуваха под корема му. Лекият вятър довяваше откъслеци от келтски, които дори аз успях да разбера — толкова бяха изразителни.

Чух някакво похлопване и се обърнах към Мърто, който водеше товарен кон и вече преваляше малкото възвишение, по което ние се спускахме. Той се приближи до мен, спря коня и засенчи очи, за да огледа Джейми и паникьосаното животно, които тъкмо изчезваха зад следващия хълм.

— Конска муха — обясних аз.

— Да, не си помислих, че се е разбързал така към дядо си и те е зарязал насред пътя — отбеляза Мърто, кисел както обичайно. — Не че като заведе жена си, ще получи по-различно посрещане.

Пришпори понито си, а товарният кон послушно го последва. Моят, ободрен от компанията и успокоен от временното отсъствие на конски мухи, също пристъпи почти ведро напред.

— Дори англичанка? — попитах любопитно. От малкото, което бях подочула, не смятах, че лорд Ловат би се зарадвал на нещо английско.

— Англичанка, французойка, холандка или германка. Няма никакво значение; Старата лисица ще яде дроба на горкото момче за закуска, не твоя.

— Какво искаш да кажеш? — Взирах се в киселия дребен шотландец, който много приличаше на някой от вързопите, така беше омотан с наметалото си. Каквито и дрехи да облечеше Мърто, колкото и добре да бяха скроени, все приличаше на нещо измъкнато от боклука.

— В какви отношения е Джейми с лорд Ловат?

Той ме изгледа накриво с черните си очи, после извърна глава към замъка Бофорт. Сви рамене от примирение или раздразнение.

— Ами в никакви, досега. Момчето никога не е говорило с дядо си.

— А откъде знаеш как ще го посрещне?

Вече разбирах неохотата на Джейми да търси помощта на дядо си. След като се присъединихме към него и вече укротения кон, Джейми беше толкова ядосан, че Мърто го изгледа замислено и предложи да язди напред с животните, а ние двамата да спрем да хапнем до пътя.

След като се ободрихме с ейл и овесени питки, Джейми най-сетне ми каза, че дядо му, лорд Ловат, не одобрявал избора на сина си за жена и нито им дал благословията си, нито му проговорил повече — както и на децата му, — още от брака на Брайън Фрейзър и Елън Макензи преди повече от трийсет години.

— Много съм чувал за него — каза Джейми, докато дъвчеше сирене. — Той е от хората, които оставят силно впечатление, ако ме разбираш.

— Да, разбирам. — Старият Тулибардин, един от парижките якобити, вече беше изказал пред мен нецензурното си мнение за водача на клана Фрейзър и аз реших, че вероятно Брайън Фрейзър не е бил чак толкова покрусен от мълчанието на баща си. Казах това на Джейми и той кимна.

— О, да. Не помня татко да е казвал добра дума за него, макар че не се изразяваше непочтително. Просто не говореше често за него. — Потърка врата си, където вече се появяваше червено петно от ухапването на конската муха. Времето беше странно топло и той беше постелил наметалото си да седна. Тази делегация беше сметната за достойна за известни инвестиции и Джейми беше с нов килт с военна кройка, а на рамото му имаше ново наметало. Макар и не така подходящо за студа като старото, това много по-лесно се замяташе.