Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Най-сетне успях да убедя Мъри — този упорит глупак! — рече той смръщен. После си спомни за победата и отново се усмихна. — Все пак надделях. Тръгваме за Англия след седмица, за да си върна бащините земи!

Събралите се в утринния салон вождове на шотландците се спогледаха, последва доста кашляне и пристъпване от крак на крак. Изглежда, не изгаряха от ентусиазъм при тази новина.

— Ъъъ, Ваше Височество — започна внимателно лорд Килмарнок. — Дали няма да е по-добре да…

Опитаха се. Всички се опитаха. Изтъкваха, че Шотландия вече му принадлежи, мъжете продължаваха да се стичат от север, но от юг нямаше големи изгледи за подкрепа. Шотландците осъзнаваха, че планинците, макар и яростни бойци и верни следовници, бяха и стопани. Нивите трябваше да се обработят за пролетната сеитба; добитъкът имаше нужда от храна през зимата. Много мъже щяха да откажат да продължат на юг през зимните месеци.

— А те не са ли мои поданици? Няма ли да идат, където им кажа? Глупости — отряза ги Чарлс. И това беше. Почти.

— Джеймс, приятелю! Почакай, искам да поговорим насаме. — Негово Височество се извърна след кратка словесна схватка с лорд Питслиго и дългата му упорита брадичка леко омекна, щом махна на Джеймс.

Явно не бях включена в поканата, но нямах намерение да си тръгвам и се заковах още по-здраво в едно от златистите кресла, докато лордовете и вождовете излизаха, мърморейки.

— Ха! — Чарлс щракна възмутено с пръсти, след като вратата се затвори. — Бабички! Ще видят те. Ще види и братовчедът Луи, и Филип — не ми трябва тяхната помощ! Ще им покажа на всички. — Видях как бледите пръсти с поддържани нокти докосват леко място над гърдите му. През коприната на дрехата му прозираше правоъгълна форма. Той носеше миниатюра на Луиз; бях я виждала.

— Желая на Ваше Височество голям успех в това начинание — каза Джейми, — но…

— О, благодаря ти, скъпи Джеймс! Ти поне ми вярваш! — Чарлс го стисна сърдечно за раменете. — Съсипан съм, че няма да ме последваш, че няма да си до мен, докато приемам приветствията на поданиците си по пътя към Англия.

— Няма ли? — смаяно попита Джейми.

— Уви, мой скъпи приятелю, дългът изисква от теб голяма саможертва. Знам как копнее голямото ти сърце за битката, но за теб имам друга задача.

— Така ли?

— Каква? — попитах аз рязко. — Чарлс ме погледна с неприязън, после се обърна към Джейми и продължи:

— Много важна задача, скъпи Джеймс, която само ти можеш да изпълниш. Вярно е, че мъжете се стичат под знамето на баща ми; все повече с всеки изминал ден. Все пак е рано да се отпускаме, нали? Имахме късмет и кланът Макензи ще се присъедини към мен, но ти си свързан с още един род, нали?

— Не — отвърна Джейми, гледаше го ужасен.

— Но да — настоя Чарлс, пак го стисна за раменете и се усмихна: — Ще идеш на север, в земята на предците си и ще се върнеш при мен като предводител на мъжете от клана Фрейзър!

— О, ти познаваш добре дядо си? — попитах аз и прогоних с ръка една конска муха, която като че ли не можеше да реши кое е по-вкусно — аз или конят.

Джейми поклати глава.

— Не. Чувал съм, че е ужасно дърто чудовище, но не бива да се страхуваш от него. — Усмихна се, когато пернах мухата с края на шала си. — Аз ще съм до теб.

— Свадливите старци не ме плашат — уверих го аз. — Виждала съм много такива по мое време. Отвътре повечето са меки като памук. Предполагам, че дядо ти също е такъв.

— Ммм, не — отвърна той замислено. — Той наистина е ужасно старо чудовище. И ако види, че те е страх от него, става още по-зъл. Като звяр, който надушва кръв.

Погледнах напред, далечните хълмове, които скриваха замъка Бофорт, внезапно ми се сториха зловещи. Конската муха се възползва от разсейването ми и осъществи набег покрай лявото ми ухо. Аз изпищях и се наклоних настрани, а конят се сепна от рязкото ми движение.

— Хей! Успокой се! — Джейми бързо се наведе да хване юздите ми, като пусна своите. По-добре обучен от моя кон, неговият изсумтя, но само размърда уши с превъзходство.

Джейми заби колене в коня си и дръпна моя да го спре.

— Така — присви очи към лъкатушещата във въздуха конска муха. — Стой спокойно, сасенак, и аз ще я хвана. — Зачака, вдигнал в готовност ръце и присвил очи срещу слънцето.

Аз седях като нервна статуя, почти хипнотизирана от заплашителното жужене. Тежкото крилато телце забави полет, забръмча лениво около ушите на коня и моите собствени. Ушите на коня потрепваха, напълно го разбирах.