Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми, който знаеше добре колко малък е шансът да дойде злато от Франция, само кимнал.

— Разбра ли нещо ново днес, любима? — попита ме той, когато влязох. Пред него имаше недописана депеша и той натопи отново перото в мастилницата. Аз свалих мократа качулка от косата си с пукане на статично електричество и кимнах.

— Говори се, че генерал Хоули сформира кавалерийски отряди на юг. Има заповеди да сформира осем полка.

Джейми изсумтя. Като се имаше предвид неприязънта на планинците към кавалерията, това не бяха добри новини. Той разсеяно потърка гърба си, където белегът от подковата вече беше започнал да избледнява.

— Ще го напиша на полковник Камерън. Според теб доколко достоверни са слуховете, сасенак? — Почти автоматично погледна през рамо, за да се увери, че сме сами. Вече ме наричаше „сасенак” само насаме, иначе се обръщаше към мен с „Клеър”.

— Абсолютно достоверни.

Все пак това не беше слух, а последното късче информация от Джак Рандал, последното плащане по дълга му към мен, задето лекувах брат му.

Джейми знаеше, разбира се, че посещавам Алекс Рандал и болните сред якобитите. Не знаеше обаче, и никога нямаше да му кажа, че веднъж седмично — понякога дори по-често — се срещам с Джак Рандал, за да чуя какви новини са стигнали до замъка Единбург от юг.

Понякога той идваше в стаята на Алекс; друг път, докато се прибирах на свечеряване и си гледах в краката да не се подхлъзна по главната улица, внезапно една стройна фигура с шаячни дрехи се появяваше от някоя пресечка или тих глас ме викаше зад рамото ми. Беше изнервящо; сякаш ме преследваше призракът на Франк.

Щеше да е много по-просто в доста отношения да ми оставя писмо в стаята на Алекс, но той не искаше да записва нищо и аз го разбирах. Ако откриеха подобно писмо, дори неподписано, щеше да има последствия не само за него, но и за Алекс. Единбург кипеше от непознати; доброволци под флага на крал Джеймс, любопитни посетители от север и от юг, пратеници от Франция и Испания, шпиони и информатори. По улиците не се срещаха единствено офицери и войници от английския гарнизон, защото те си стояха в Замъка. Ако никой не го виждаше да говори с мен, никой нямаше да разбере и какъв е, нито да се усъмни в срещите ни, дори да ни забележеше.

Аз бях доволна от това, иначе трябваше да горя писмата. Съмнявах се, че Джейми ще познае почерка му, но все пак трудно щях да обяснявам откъде идват те. Освен това сега се преструвах, че научавам това-онова по време на обиколките си.

Недостатъкът, разбира се, беше, че като представях новините от Рандал като част от слуховете, те можеха да бъдат пренебрегнати. Все пак, макар че Джак Рандал ми даваше информацията доброволно, не беше задължително тя да е вярна. Затова подхождах с известен скептицизъм.

Съобщих новините за новите полкове на Хоули с обичайното пробождане на вина заради лъжата. Обаче бях установила, че макар честността между съпрузите да е много важна, тя не бива да се надценява. И не виждах защо доставянето на полезна за якобитите информация трябва да причинява болка на Джейми.

— Херцог Къмбърланд още чака войниците му да се върнат от Фландрия — добавих аз. — А обсадата на замъка Стърлинг не върви добре.

Джейми изсумтя и започна да дращи по-усилено.

— Това и аз го знам; лорд Джордж получи депеша от Франсис Таунсенд преди два дни; той държи града, но рововете, за които настоява Негово Височество, губят време и хора. Няма нужда от тях; най-добре просто да обстрелят замъка с оръдия и после да го щурмуват.

— Тогава защо копаят ровове?

Джейми махна разсеяно с ръка, още концентриран в писането. Ушите му бяха порозовели от раздразнение.

— Защото италианската армия е изкопала ровове, когато са превземали замъка Верано — единствената обсада, която Негово Величество е виждал, — затова явно така се прави, нъл тъй?

— Тъй, тъй.

Той ме погледна и се засмя, скосените очи почти се затвориха.

— Какво друго можеш да кажеш, сасенак?

— Една молитва на келтски?

— Не — пръсна пясък по депешата. Стана, целуна ме и посегна към палтото си. — Но искам да вечерям. Хайде, сасенак. Ще си намерим някоя хубава кръчмичка и аз ще те науча на още много думички, които не се говорят пред хора. Тъкмо са ми в главата.

Замъкът Стърлинг най-сетне падна. Цената за това беше висока, смисълът — неособено голям, а ползите от него съмнителни. Все пак ефектът върху Чарлс беше огромен — възторжен и пагубен.