Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Така ли? Реших, че ще е най-добре, ако разбереш. Не търся съжалението ти, не търся силата ти като мъж, който дири състрадание от жена. Трябва да помогнеш на брат ми заради него самия. — Кичур тъмна коса падна на челото му и той го отметна назад. — Предпочитам сделката между нас да е напълно ясна; услуги срещу конкретна цена — но трябва да знаеш, че изпитвам към теб онова, което вероятно и ти изпитваш към мен.

Това ме стъписа; той продължи, преди да намеря отговор:

— Ние сме свързани чрез тялото на един мъж — чрез него. Не сме свързани чрез брат ми, търся помощта ти, за да изцелиш тялото му, но не рискувам душата му да стане твоя жертва. Кажи, цената приемлива ли е?

Извърнах се от него и тръгнах към центъра на отекващия неф. Треперех така силно, че едва пристъпвах. Огромният прозорец над пустия олтар се издигаше черен на фона на белите препускащи облаци, слаби лунни лъчи осветяваха пътя ми.

В края на нефа, възможно най-далеч от него, спрях и притиснах ръце към стената за опора. Беше твърде тъмно, за да видя надписите на мраморната плоча, но усещах хладните, остри линии на резбата. Извивката на малък череп над кръстосани кости, набожната версия на Веселия Роджър. Отпуснах глава напред и притиснах чело към невидимия череп, гладък като костта под кожата ми.

Чаках със затворени очи гаденето да утихне и сърцето да спре да бие в слепоочията ми.

Няма значение, казах си. Няма значение какъв е. Няма значение какво говори.

Ние сме свързани чрез тялото на един мъж… Да, но не и чрез Джейми. Не и чрез него! Да, ти го имаше, копеле мръсно! Но аз си го върнах, освободих го от теб. Ти не притежаваш нищо от него! Но потта, която се стичаше по ребрата ми и собственото ми накъсано дишане опровергаваха това.

Тази цена ли трябваше да платя заради загубата на Франк? Да спася хиляди животи като компенсация за неговия?

Тъмният олтар се издигаше вдясно от мен и аз с цялото си сърце пожелах там наистина да има нещо, някой, който да ми даде отговор. Но нямаше, трябваше аз да реша. Мъртвите мълчаха притихнали сред тези каменни стени.

Опитах се да изхвърля Джак Рандал от ума си. Ако не беше той, ако ме молеше някой друг, щях ли да отида? Все пак трябваше да помисля и за Алекс Рандал. „Трябва да помогнеш на брат ми заради самия него.” Разбира се. Какво друго можех да сторя, можех ли да не го излекувам заради човека, който моли за това?

Мина много време, преди да се изправя. Ръцете ми бяха влажни и хлъзгави по каменния череп. Бях изтощена и слаба, вратът ме болеше, сърцето ми беше натежало, сякаш болестта, която бе поразила града, най-сетне ме застигна.

Той още беше там и чакаше търпеливо в студения мрак.

— Да — казах рязко, щом се приближих. — Добре. Ще дойда утре преди обед. Къде?

— Лейдиуок Уинд. Знаеш ли къде е?

— Да. — Единбург беше малък град — една главна улица с много малки, слабо осветени пресечки. Лейдиуок Уинд бе сред най-бедните от тях.

— Ще те чакам там — рече той. — Ще имам необходимата информация.

Той се спусна от корниза и пристъпи напред, после зачака да помръдна. Разбрах, че не иска да минава покрай мен към вратата.

— Страхуваш се от мен, нали? — попитах с безрадостен смях. — Мислиш, че ще те превърна в гъба?

— Не — гледаше ме спокойно. — Не ме е страх от теб, мадам. В Уентуърт се опита да ме изплашиш, като ми каза кога ще умра. Но ако наистина умра през април следващата година, сега не можеш да ми навредиш, нали?

Ако имах нож, сигурно щях да му докажа противното само за да ми олекне. Но ме възпираха това пророчество и животът на хиляди шотландци. Той беше в безопасност.

— Просто не искам да те доближавам, за да не би да те докосна по случайност — уточни той.

Засмях се, този път искрено.

— Това, капитане, напълно го разбирам. — Обърнах се и излязох от църквата.

Не се питах дали ще удържи на думата си. Вече ме беше освободил от Уентуърт само защото беше дал дума да го стори. Неговата дума тежеше. Джак Рандал беше джентълмен.

Какво чувстваше ти, когато отдадох тялото си на Джак Рандал? — беше ме попитал Джейми.

Гняв — бях отвърнала аз. — Ужас .

Облегнах се на вратата на спалнята, отново обзета от тях.

Огънят догаряше и в стаята беше студено. Миришеше на гъша мас с камфор. Беше тихо, чуваше се само дишането от леглото и тихият вой на вятъра зад дебелите стени.

Коленичих пред камината и започнах да разпалвам огъня. Вече беше изгаснал напълно и аз избутах недогорялата цепеница и пепелта, за да стъкна нова купчинка в центъра на огнището. В двореца горяха дърва, не торф. За нещастие. Торфеният огън нямаше да догори толкова бързо.