Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Размишлявах върху тази занимателна идея и бях толкова погълната от нея, че дори не седнах, а отпивах чая права насред стаята, когато на вратата тихо се почука.

Въздъхнах от раздразнение. Дори не оставих чашата, а отидох да отворя и отпратя заинтересуваните от здравето на Джейми. Вероятно Камерън се беше запънал с някоя депеша или Негово Височество беше съжалил, че е освободил Джейми от бала. Е, тази нощ щяха да го вдигнат от леглото само през трупа ми.

Отворих рязко вратата и думите засядаха в гърлото ми. В сенките на коридора стоеше Джак Рандал.

Разлетият чай, който попи в полата ми, ме върна към реалността, но той вече беше пристъпил в салона. Огледа ме от глава до пети с обичайното презрение, после се озърна към затворената врата на спалнята.

— Сама ли си?

— Да!

Лешниковите очи гледаха ту мен, ту вратата и преценяваха достоверността на думите ми. Лицето му беше посърнало, бледо от лошото хранене и прекараната на закрито зима, но иначе все същото. Бързият безмилостен ум се беше оттеглил малко по-назад зад завесата на ледените очи, но още беше там; в това не се съмнявах.

Той взе решение, сграбчи ме за ръката и грабна наметалото ми с другата.

— Идваш с мен.

Бях готова да ме нареже на парчета, но не и да издам звук и вратата на спалнята да се отвори.

Бяхме по средата на коридора, когато се реших да заговоря. Нямаше стражи, но все пак дворецът се охраняваше. Той не можеше да ме извлече през някоя странична порта, без да го забележат, камо ли да мине през главния вход. Затова, каквото и да искаше от мен, сигурно щеше да се случи в района на Холируд.

Вероятно да ме убие, за да отмъсти за раната, нанесена от Джейми? Коремът ми подскочи при тази мисъл и аз се вгледах в него, докато минавахме под светлината на стенните свещници. В тази част на двореца свещите бяха на големи разстояния и с немощни пламъци, които хвърляха светлина колкото гостите да могат да се върнат по стаите си.

Той не беше с униформа и изглеждаше невъоръжен. Беше облечен с груба риза и дебело палто над прости кафяви бричове и чорапи. Нищо, освен изправената осанка и арогантният наклон на лишената от перука глава, не подсказваше кой е всъщност — може би се беше промъкнал в двореца с гостите за бала, представяйки се за прислужник.

Не, реших аз, когато пак го погледнах на смътната светлина, той не беше въоръжен, макар че ме стискаше като менгеме. Все пак ако си беше наумил да ме удуши, нямаше да се дам лесно; бях висока почти колкото него и много по-добре хранена.

Сякаш доловил мислите ми, той спря близо до края на коридора, обърна ме към себе си и ме стисна над лактите.

— Няма да те нараня — каза тихо, но твърдо.

— Не може да бъде. — Преценявах шансовете си някой да ме чуе, ако изкрещя тук. Знаех, че в края на стълбите има страж, но от него ни деляха две врати, площадка и доста стъпала.

От друга страна, бяхме в патова ситуация. Ако той не можеше да ме изведе оттук, аз също не можех да извикам помощ. В този край на коридора беше почти пусто, всички бяха в другото крило или на бала.

Той заговори бързо:

— Не ставай глупава! Ако исках да те убия, щях да го направя тук. Ще е много по-безопасно, отколкото да те влача навън. Освен това — добави той, — ако исках да те нараня, защо ще ти взимам наметало? — Вдигна дрехата като доказателство.

— Откъде да знам защо си го взел?

— Защото искам да излезеш с мен. Имам предложение и не бива никой да ни чуе. — Озърна се към вратата в края на коридора. Като другите врати в Холируд, и при тази горните четири панела бяха под формата на кръст, а долните два вертикални и образуваха нещо като отворена библия. Холируд някога е бил абатство.

— Ще дойдеш ли в църквата? Там ще поговорим насаме. — Това беше вярно; църквата до двореца, част от абатството, беше изоставена, защото бе станала опасна поради липсата на поддръжка. Поколебах се.

— Мисли, жено! — Разтърси ме леко, после ме пусна и отстъпи. Силуетът му се очертаваше на светлината на свещите като тъмно петно. — Защо ще рискувам да вляза в двореца?

Това беше добър въпрос. След като беше напуснал убежището на Замъка на хълма предрешен, той можеше да се спотаи във всяка уличка и да ме причака. Единствената причина да не го направи беше, че искаше да говорим; трябваше да говори с мен, без да бъде подслушан или видян.

Щом забеляза, че стигам до това заключение, раменете му се отпуснаха. Разпери наметалото и ми го подаде.