Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Така — казах аз, докато усърдно миех ръцете си над легена. — Аз ще занеса скъпоценния пакет с депеши на господин Камерън. Вие ще си почивате, ще пиете топъл чай, че си почивате, ще си духате носа и ще си почивате, в този ред. Разбрано ли е, войници?

От завивките се виждаше само върхът на дълъг червен нос. Той се разлюля леко напред-назад в съгласие.

— Много си властна — рече неодобрително на тавана. — Никак не е женствено.

Аз залепих целувка на горещото му чело и откачих наметалото от кукичката.

— Колко малко познаваш жените, любов моя!

Юън Камерън командваше така нареченото разузнаване на Холируд. Щабът му беше в края на западното крило, близо до кухните. Вероятно нарочно, като се имаше предвид апетитът му. Сигурно има глисти, помислих си, докато гледах кльощавия офицер, който отваряше пакета с депешите.

— Всичко наред ли е? — попитах след малко. Едва потиснах автоматичното „сър”.

Той вдигна сепнат глава и примигна.

— Ъ? О! — Опомни се, усмихна се и побърза да се извини:

— Много съжалявам, госпожо Фрейзър. Колко нелюбезно от моя страна да се залисам така и да ви оставя да стоите права. Да, всичко изглежда наред — много интересно — добави на себе си. После пак вдигна глава и рече: — Ще бъдете ли така добра да кажете на съпруга си, че бих искал да обсъдя това с него възможно най-скоро? Разбрах, че не е добре — добави деликатно, без да ме поглежда. Явно Иниъс Макдоналд своевременно беше разнесъл вестта за моя сблъсък с принца.

— Така е — отвърнах аз. Изобщо не исках Джейми да става от леглото и да умува над разузнавателни депеши цяла нощ с Камерън и Лохиел. Щеше да е почти толкова лошо, колкото ако беше решил да танцува до зори с дамите на Единбург. Е, вероятно не чак толкова лошо, казах си, щом си спомних за трите госпожици Уилямс.

— Сигурна съм, че ще се присъедини към вас при първа възможност — отвърнах и придърпах наметалото си. — Ще му кажа. — И щях — но утре. Или пък вдругиден. Не ме интересуваше къде е армията на англичаните. Бях сигурна, че са поне на сто мили от Единбург.

Надникнах в спалнята, видях две неподвижни издутини под завивките и чух дишане — бавно, равномерно и малко дрезгаво. Щом се уверих, че са добре, свалих наметалото и седнах в салона с превантивна чаша горещ чай, в който бях добавила малко бренди с медицинска цел.

Отпивах бавно и чувствах как топлината се разлива по гърдите ми, после в корема и започва да се стича към пръстите на краката, замръзнали след търчането през двора, макар че можех да мина и през двореца, но през безкрайни стълбища и коридори.

Държах чашата под брадичката си, вдишвах приятната горчива миризма, усещах как топлите пари проясняват сетивата ми. Подсмръкнах и се зачудих как така в град, поразен от простуди и грип, моите синуси си оставаха чисти.

Всъщност, ако не се броеше треската след раждането, не бях боледувала, откакто минах през каменния кръг. Това беше странно; при тукашната хигиена и пренаселени помещения, трябваше поне веднъж да хвана хрема. Но не.

Явно нямах имунитет срещу всички заболявания, иначе нямаше да получа треска след помятането. Но по-честите болести? Някои се обясняваха с ваксинациите, разбира се.

Не можех например да хвана едра шарка, тиф, холера и жълта треска. Не че имаше жълта треска, но все пак. Оставих чашата и опипах лявото си рамо. Белегът от ваксинацията беше избледнял с времето, но все още се напипваше; груба кръгла вдлъбнатина, широка около сантиметър.

Внезапно потреперих при спомена за Гейлис Дънкан, после го прогоних и се върнах към оценката на здравословното си състояние, за да не мисля за жената, изгоряла на клада, или за Колъм Макензи, който я беше изпратил там.

Чашата вече беше почти празна и станах да я напълня. Придобит имунитет вероятно? На сестринските курсове бях научила, че простудите се предизвикват от безброй вируси, всеки различен и вечно променящ се. Ако веднъж бъдеш изложен на определен вирус, добиваш имунитет към него. Продължаваш да се простудяваш, от други вируси, но с възрастта натрупваш имунитет към голяма част от тях. Затова, според лектора, децата се разболяват средно шест пъти в годината, а хората на средна възраст само два. Възрастните може с години да не боледуват от простуда само защото вече са срещнали повечето вируси и са добили имунитет.

Ами ако част от този имунитет се предава по наследство с еволюирането на хора и вируси? Знаех, че майката предава на детето антитела срещу много заболявания чрез плацентата и кърмата, затова детето има имунитет — временен — към всичко, от което е боледувала майката. Вероятно не се разболявах, защото бях получила по наследство антитела за вирусите от осемнайсети век — един вид се бях облагодетелствала от всички простуди на предците си през последните двеста години?