Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Господарят е мъртъв — каза той.

— Негово Височество каза, че вероятно така било по-добре — рече Джейми със сарказъм и горчивина. — Заради Дугал — добави, след като видя изумлението ми. — Дугал винаги е бил по-склонен да го последва в битка. Сега, когато Колъм си отиде, Дугал е вожд. Затова Макензи от Леох ще се присъединят към армията на планинците, към победа или поражение.

Мъката и умората личаха на лицето му. Той не се отдръпна, когато минах зад него и сложих ръце на раменете му. Изстена с облекчение, щом пръстите ми се притиснаха към твърдите мускули в основата на шията му, и отпусна главата си назад върху скръстените си ръце. Седеше до масата в стаята ни, пред него имаше купчини писма и депеши. Сред тях лежеше малък бележник, доста опърпан и подвързан с червена кожа. Дневникът на Колъм, който Джейми беше взел от стаята му с надеждата да открие нещо, което да потвърждава решението на Колъм да не подкрепи якобитите.

— Не че това ще възпре Дугал — беше ми казал, докато мрачно прелистваше страниците, — но все нещо трябва да опитам.

В дневника на Колъм обаче нямаше нищо от последните три дни, освен една кратка бележка, която явно беше вписал след връщането си от църквата предния ден.

Видях се с младия Джейми и съпругата му. Най-сетне се помирих с Елън.

Това беше важно, разбира се — за Колъм, за Джейми и вероятно за Елън, — но нямаше да промени намеренията на Дугал Макензи.

Джейми изправи гръб и се обърна към мен. Очите му бяха потъмнели от тревога и отчаяние.

— Значи сега нямаме друг избор, Клеър — трябва да направим всичко възможно Чарлс да победи.

Устата ми беше пресъхнала от виното. Облизах устни, преди да отговоря:

— Предполагам. По дяволите! Колъм не можа ли да изтърпи още малко? Поне до сутринта, когато щеше да се види с Чарлс?

Джейми се усмихна накриво.

— Едва ли е имал избор, сасенак. Малцина избират часа на смъртта си.

— Колъм смяташе да го избере. — Бях се питала дали да кажа на Джейми за случилото се между мен и Колъм при първата ни среща в Холируд, но вече нямаше смисъл да пазя тайните на мъртвия.

Джейми поклати невярващо глава, въздъхна и раменете му се прегърбиха, щом научи, че Колъм е искал да отнеме собствения си живот.

— Дали е знак, Клеър?

— Знак ли?

— Че Колъм умря сега, преди да откаже на Чарлс. Това дали е знак, че е писано Чарлс да победи?

Колъм беше посрещнал смъртта седнал в леглото, до главата му имаше недокосната чаша с бренди. Беше го сторил както искаше, с ясен ум; главата му бе отметната назад, но очите бяха широко отворени и вече не виждаха онова, което оставяше след себе си. Устите бяха плътно стиснати, обичайните бръчки се извиваха от носа към брадичката. Болката, постоянният му спътник, явно го бе последвала чак до края.

— Господ знае — казах аз.

— Така ли? — рече Джейми през дланите си. — Е, радвам се, че поне някой знае.

10 Епиграма от Жан-Батист Алфонс Кар (1808-1890). - „Колкото повече се променя, толкова повече остава същото.” — Бел. прев.

11Недей да пърдиш по-високо от задника си. (фр.) — Бел. прев.

12„Достатъчно” (келтски). — Бел. прев.

Болестта надвисна над Единбург като облака, донесъл студения дъжд, който скри от поглед замъка на хълма. По улицата ден и нощ течеше вода и макар че паветата вече не бяха покрити с мръсотия и не вонеше толкова, задушливият дим от огнищата изпълваше стаите до тавана.

Измръзнала и унила като времето, аз често обикалях около Холируд и Кенънгейт. Влажният въздух беше за предпочитане пред задимения, изпълнен с бацили въздух вътре. Из целия дворец се чуваха кашлици и кихавици, макар че заради присъствието на Негово Височество, повечето болни храчеха в мръсните си кърпи или в огнищата, а не направо на полирания под от шотландски дъб.

По това време на годината се стъмваше рано и аз вече се връщах по главната улица, за да стигна в Холируд преди залез. Не се страхувах от нападение в мрака; може би все още не всички якобити в града знаеха коя съм, но ужасът им от чистия въздух ги държеше на закрито.

Мъжете, които бяха в състояние да излязат от домовете си, за да свършат някоя работа, бързаха да се гмурнат с благодарност в задименото убежище на кръчмата на Джени Ха и да останат там, сгушени в топлия задух, където смрадта на мокра вълна, немити тела, уиски и бира почти успяваше да победи миризмата на дим.