Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Предполагам. — Лорд Килмарнок танцуваше умело и аз се отпуснах дотолкова, че да мога да говоря, без постоянно да се тревожа, че ще настъпя полите си.

— Видяхте ли онези глупави прокламации, които Балмерино разнасяше? — попита той и аз кимнах. — Предполагам, че и Негово Височество ги е видял, а испанците са много суеверни и се хващат на подобни глупости. Никой човек с добро потекло и здрав разум няма да приеме сериозно такова нещо — увери ме той, — но без съмнение Негово Височество все пак се притеснява. Испанското злато изисква известни жертви — добави. Изглежда Чарлс беше жертвал и гордостта си, защото още се отнасяше с шотландските благородници и вождовете на планинците като с просяци на масата му, макар че ги беше поканил тази вечер — без съмнение, за да впечатли дон Франциско.

— Забелязахте ли тези картини? — попитах, за да сменя темата. Поне стотина красяха стените на Голямата галерия; все портрети на крале и кралици. Всички имаха една обща черта.

— О, носът ли? — рече той и мрачното изражение заради Чарлс и испанеца се замени с усмивка. — Да, разбира се. Знаете ли историята?

Портретите явно бяха дело на един художник, някой си Якоб де Вит, който бил нает от Чарлс II, за да създаде портрети на всичките му предци, като се започне от Робърт Брус.

— За да увери всички в кръвното си родство с тях — обясни Килмарнок и подигравателно изкриви уста. — Чудя се дали и крал Джеймс ще направи нещо подобно, когато си върне трона?

Де Вит рисувал с всички сили и правел по два портрета на месец, за да изпълни волята на монарха. Трудността обаче се състояла във факта, че той нямал никаква представа как точно са изглеждали предците на Чарлс и поради това използвал за модел когото сварел, като само снабдявал всеки портрет с един и същ забележителен нос, за да осигури семейната прилика.

— А това е самият крал Чарлс — каза Килмарнок и кимна към портрет в цял ръст, на който имаше мъж в червено кадифе и шапка с перо. Лордът огледа критично младия Чарлс, чието зачервено лице подсказваше, че се наквасва порядъчно в името на гостоприемството.

— Поне има по-хубав нос — промърмори графът сякаш на себе си. — Все пак майка му е полякиня.

Ставаше късно и свещите в сребърните свещници започваха да гаснат, преди цветът на Единбург да се е наситил на вино и натанцувал. Дон Франциско, вероятно несвикнал като Чарлс да пие без мярка, дремеше над яката си.

Джейми върна с очевидно облекчение последната госпожица Уилям на баща ѝ и се присъедини към мен в ъгъла, където си бях намерила местенце, за да си събуя обувките под прикритието на огромната пола. Надявах се, че няма да се налага да ги обувам набързо.

Джейми седна на стола от едната ми страна, попи пламналото си лице с огромна бяла носна кърпа и посегна през мен към малката масичка, където имаше останки от сладкиши.

— Умирам от глад. Танците отварят страшен апетит, а говоренето — още повече. — Пъхна цяло кексче в устата си, сдъвка го бързо и посегна за още.

Видях как принц Чарлс се навежда над почетния си гост и го разтърсва за рамото, но без успех. Главата на испанеца се отметна назад и устата му зина под мустачките. Негово Височество се изправи малко нестабилно и се озърна за помощ, но Шеридан и Тулибардин, и двамата възрастни господа, също бяха заспали, облегнати дружески един на друг като стари селски пияници, но в кадифе и дантели.

— Май трябва да помогнеш на Негово Височество — казах аз.

— Уф!

Примирен, Джейми преглътна последното кексче, но преди да се изправи, видях как по-младият Симпсън бързо прецени ситуацията и сръчка баща си в ребрата.

Старши се приближи, поклони се на принца, после, без да дочакат отговор, двамата майстори на мечове хванаха испанеца за китките и глезените. Напънаха, вдигнаха го от стола и го понесоха леко олюляващ се между тях като току-що отстрелян дивеч. След малко изчезнаха през вратата в другия край на залата, следвани с нестабилна походка от Негово Височество.

Това безцеремонно оттегляне сложи край на бала.

Гостите започнаха да се отпускат, дамите изчезваха в антрето за наметала и шалове, господата стояха на малки нетърпеливи групички и се оплакваха, че дамите много се бавят.

Ние бяхме настанени в Холируд, затова излязохме през другата врата, в северния край на залата, минахме през утринния и вечерния салон и по главното стълбище.

По стените на площадката и стълбището имаше завеси, а фигурите по тях изглеждаха сребристи и мътни на светлината на свещите. Под тях гигантската снага на Ангъс Мхор се сливаше със сенките и се олюляваше леко като образите по драпериите.