Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— След като се е омъжила за баща ми.

Колъм кимна бавно, още гледаше настрани.

— Да. Тя беше по-голяма от мен, знаеш, с две години някъде; колкото е разликата между теб и сестра ти. — Дълбоко поставените сиви очи се извърнаха към Джейми. — Никога не съм я виждал. Близки ли сте?

Джейми само кимна леко. Взираше се в чичо си, сякаш търсеше отговор на някаква загадка в лицето му.

Колъм също кимна.

— И ние с Елън бяхме така. Аз все се влачех след нея и тя ме гледаше. Помня как слънцето светеше през косата ѝ, а като си лягах, ми разказваше приказки. Дори по-късно — усмихна се леко, — когато краката ми започнаха да се изкривяват, тя все идваше сутрин и вечер в стаята ми, за да каже кого е видяла и какво са ѝ казали. Говорехме за арендаторите и как могат да се уреждат нещата. Тогава вече бях женен, но Летиша нямаше ум за такива неща, а и не я беше грижа. — Той махна пренебрежително с ръка.

— Все си говорехме — понякога с Дугал, понякога сами — как да се съхрани богатството на клана; как да се опази мирът сред септовете, с кои кланове да се съюзим, как да управляваме земите и горите… А после тя си тръгна — рече внезапно, забил поглед в едрите си ръце, събрани на коляното му. — Без да поиска разрешение, без да се сбогува. Просто си отиде. Чувах по нещо за нея от хората, но тя не ми писа.

— Не е отговорила на писмото ти? — попитах тихо, макар че не исках да се намесвам. Той поклати глава, още гледаше надолу.

— Тя беше болна; беше изгубила и дете. Вероятно е искала да ми пише по-късно, лесно се отлагат такива неща. — Той се усмихна безрадостно, после лицето му се отпусна. — Но до Коледа вече беше мъртва.

Погледна право към Джейми, който срещна спокойно очите му.

— Затова много се изненадах, когато баща ти ми писа, че те изпраща с Дугал и иска да дойдеш в Леох, за да се обучаваш.

— Така са се разбрали, когато са се оженили — отвърна Джейми. — Че Дугал ще ме заведе при теб за известно време. — Сухи вейки от лиственица прелетяха с вятъра, Джейми и Колъм свиха рамене срещу внезапния студ и семейната прилика се подчерта от този общ жест.

Колъм видя усмивката ми и също леко се усмихна.

— О, да — каза той. — Но обещанието струва колкото хората, които са го дали. Тогава не познавах баща ти.

Отвори уста да продължи, но като че ли размисли. Тишината в църковния двор нахлу между тях и затвори пролуката на разговора им, все едно не бяха изрекли и дума.

Накрая Джейми я наруши отново.

— Какво мислеше за баща ми? — Усетих в тона му любопитството на дете, което рано е загубило родителите си и търси някакви късчета информация за хората, които е виждало само през детски очи. Разбирах този импулс; малкото, което знаех за родителите си, бях научила от кратките и незадоволителни отговори на чичо Ламб — той не разбираше много от хора.

Колъм обаче разбираше.

— Питаш какъв беше? — Огледа внимателно племенника си и леко се изсмя. — Ами виж се в огледало, момче. Ако лицето е на майка ти, баща ти ще те гледа през тези проклети котешки очи на Фрейзър. — Протегна се и се разшава, за да облекчи болката в костите си. Устните му бяха здраво стиснати по навик, за да не изпъшка, и аз разбрах какво е създало дълбоките бръчки между носа и устата. — Но за да ти отговоря, аз не го харесвах много, той мен — също, но знаех, че е почтен човек. — Замълча, после добави много тихо: — Знам, че и ти си такъв, Джейми Макензи Фрейзър.

Изражението на Джейми не се промени, но клепачите му леко потрепнаха. Само човек като мен, който добре го познаваше — или наблюдателен като Колъм — би забелязал.

Колъм въздъхна.

— Е, момче, затова исках да говоря с теб. Трябва да реша кого да последват Макензи от Леох — крал Джеймс или крал Джорди. — Усмихна се горчиво. — Май изборът е между познатия и непознатия дявол, но все пак трябва да го направя.

— Дугал… — започна Джейми, но чичо му го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Да, знам какво мисли Дугал. Не ме оставя на мира вече две години — каза той нетърпеливо. — Но аз съм господарят на Макензи от Леох и аз трябва да реша. Дугал ще се подчини. Ти какво би ме посъветвал — за доброто на клана, чиято кръв тече и в твоите вени?

Джейми вдигна очи тъмносините си очи, притворени заради слънцето, което грееше в лицето му.

— Аз съм тук заедно с хората си — каза той. — Изборът ми не е ли ясен?

Колъм пак се размърда и наведе глава към племенника си, сякаш да долови всеки нюанс на гласа или изражението му.

— Нима? Хората отдават верността си по много причини, момче, и те рядко са тези, които изричат на глас. Говорих с Лохиел, Кланраналд и Ангъс, и с Алекс Макдоналд от Скотъс. Мислиш ли, че те са тук само защото смятат, че Джеймс Стюарт е законният крал? Сега ще питам теб и искам да чуя истината в името на честта на баща ти.