Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Крачка встрани, бърз удар и контраатака, която срещна отново остриетата и те изстъргаха по дължината си. Двата меча се вкопчиха един в друг близо до дръжките за секунда, после двамата се разделиха, отстъпиха назад, започнаха да обикалят в кръг и пак се хвърлиха в атака.

Удар, париране и скок — и Джейми почти достигна хълбока на Дугал, който се извъртя настрани с развят килт. Париране и нападение, бърз удар нагоре, който изби меча, и Дугал пристъпи напред, принуждавайки Джейми да стори същото.

Виждах дон Франциско, стоеше в другия край на двора с Чарлс, Шеридан, стария Тулибардин и още неколцина. Под намазаните с восък тънки мустачки на испанеца играеше усмивка, но не разбирах дали от възхищение към дуелиращите се, или това беше обичайното му изкуствено изражение. Колъм не се виждаше никъде. Не бях изненадана. Освен че не обичаше да се появява пред хора, той сигурно беше изтощен от пътуването до Единбург.

Чичо и племенник — талантливи бойци, и двамата левичари — показваха уменията си в представление, което бе още по-впечатляващо заради факта, че се сражаваха съгласно правилата на френския дуел, но не с шпага, която бе част от костюма на всеки кавалер, нито със сабя на войник. И двамата държаха планински мечове от калена стомана, дълги почти метър и с плоско острие, което можеше да разпори човек от темето до врата. Държаха огромните оръжия с грация, непостижима за по-дребни мъже.

Видях как Чарлс шепне нещо в ухото на дон Франциско, а испанецът кима, без да откъсва очи от битката. Почти равностойни, Джейми и чичо му, изглеждаха готови да се избият. Дугал беше учил Джейми да се бие с меч и се бяха сражавали рамо до рамо и гръб до гръб неведнъж; и двамата добре познаваха особеностите в стила на другия — или поне се надявах да е така.

Дугал нападна с двоен скок и принуди Джейми да отстъпи към края на двора. Той отскочи бързо настрани, отби меча на Дугал, после замахна на другата страна така бързо, че острието мина през десния ръкав на чичо му. Чух как платът се разпори и ивицата бял лен запърха на вятъра.

— О, чудесен удар, сър! — Обърнах се и видях лорд Килмарнок до рамото ми. Сериозен, безличен човек на трийсетина години, той беше настанен заедно със сина си Джони в крилото за гости на Холируд.

Синът рядко беше далеч от баща си, затова се озърнах за него. И наистина — стоеше до него и наблюдаваше с отворена уста дуела. Забелязах някакво движение от другата страна на колоната: черните очи на Фъргъс се взираха немигащо в Джони. Смръщих вежди и го изгледах предупредително.

Джони, който ясно съзнаваше положението си на наследник на Килмарнок и още по-ясно осъзнаваше каква привилегия е да тръгне на война с баща си още на дванайсет години, се държеше господарски с останалите момчета. Повечето от тях просто го избягваха, а другите само чакаха да се отдели от опеката на баща си.

Фъргъс определено спадаше към втората група. Възмутен от думите на Джони за „шотландците със смешните шапки”, които — много точно — беше възприел като обида към Джейми, Фъргъс вече беше направил един опит да го нападне в градината са камъните преди няколко дни. Джейми му приложи бързо правосъдие на физическо ниво, после му обясни, че макар лоялността да е прекрасно и много ценено качество, глупостта не е точно такава.

— Това момче е с две години по-голямо от теб и е доста по-тежко — каза му той, като го разтърсваше леко за рамото.

— Да не мислиш, че ще ми помогнеш, като ти разбият главата? Има време за битки, но понякога трябва да си държиш езика зад зъбите и да чакаш. Ne petez plus haut que votre cul, нали? [11]

Фъргъс кимна и избърса сълзите от бузите си с края на ризата, но аз имах съмнения, че думите на Джейми са му направили голямо впечатление. Сега не ми харесваше замисления поглед на големите черни очи и реших, че ако Джони беше малко по-умен, щеше да застане между мен и баща си.

Джейми почти падна на коляно и замахна нагоре с меча, който профуча съвсем близо до ухото на Дугал. Дугал отскочи назад, сякаш сепнат, после се ухили и стовари меча си странично върху главата на Джейми с кънтящ звук.

Чух ръкопляскания от другата страна на площада. Битката преминаваше от елегантен френски дуел към шотландски бой и зрителите бяха извънредно доволни.

Лорд Килмарнок също чу звука, погледна през двора и се намръщи.

— Съветниците на Негово Височество са се събрали да посрещнат испанеца — отбеляза саркастично. — О’Съливан и онзи дърт глупак Тулибардин. А приема ли съвети от лорд Елчо, Балмерино, Лохиел и дори от моята скромна персона?