Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

„ЧАРЛС ЕДУАРД СТЮАРТ, познат на всички като Младия Претендент — пишеше там. — Да бъде всеизвестно, че този Покварен и Опасен човек, който стъпи Незаконно на бреговете на Шотландия, за да Подстрекава към Бунт населението на тази Страна, и тъй Отприщи над Невинните ѝ Поданици Ужасите на една Недостойна Война.” Продължаваше в същия дух и завършваше с призив към Невинните Поданици, които четат тази прокламация „да сторят всичко по Силите си, за да бъде Въздадено онова, което той заслужава.” Прокламацията беше украсена с нещо като портрет на Чарлс. Нямаше голяма прилика с оригинала, но със сигурност изглеждаше Покварен и Опасен, което беше и търсеното внушение.

— Тази е доста сдържана — каза Балмерино, който надничаше над лакътя ми. — Има други, които показват по-голям размах както във въображението, така и в ругатните. Ето, вижте. Това съм аз — рече той и посочи листа с явно доволство.

Прокламацията изобразяваше див планинец с гъсти мустаци, рошави вежди и святкащи свирепо очи под сянката на шотландска шапка. Погледнах към лорд Балмерино, облечен, както винаги, най-изискано. Дрехите му бяха от фин плат и скроени така, че да отиват на пълната му дребна фигура. Той се взираше в прокламацията и замислено потъркваше гладко избръснатите си румени бузи.

— Не знам. Мустаците ми придават леко романтичен вид, не мислите ли? Все пак брадата ужасно сърби; не съм сигурен, че бих я понесъл дори заради подобна живописност.

Обърнах на следващата страница и едва не изпуснах листа.

— Все пак при съпруга ви са постигнали известна прилика — отбеляза Балмерино, — но, разбира се, нашият скъп Джейми донякъде се вписва в представата на англичаните за здравеняк планинец. Моля за извинение, скъпа моя, не исках да обиждам никого. Но той е едричък, нали?

— Да — отвърнах разсеяно, прелиствайки прокламациите.

— А имахте ли представа, че съпругът ви има навик да пече и яде малки дечица? — изкикоти се Балмерино. — Винаги съм подозирал, че този ръст се дължи на специална храна.

Непочтителните коментари на развеселения граф донякъде ме успокоиха. Вече и аз успявах да се усмихна на неделите шаржове и описания, макар че се чудех дали всъщност читателите не им вярват. Вероятно повечето. Хората често бяха не само готови, но и изгаряха от нетърпение да повярват в най-лошото — и колкото по-лошо, толкова по-добре.

— Мисля, че ще ви заинтригува последната — прекъсна мислите ми Балмерино и прелисти на последната прокламация.

„ВЕЩИЦАТА НА СТЮАРТ” — гласеше заглавието. От листа ме погледна дългоноса жена с малки очички, а под нея Чарлс Стюарт беше обвинен, че е призовал „Силите на Мрака” в помощ на незаконната си кауза. Като допускал сред най-приближените си една добре известна вещица, която можела да сее смърт, като имала и други, по-обичайни способности (да съсипва реколтата, да спира млякото на кравите и да причинява слепота), Чарлс явно беше продал душата си на Дявола и затова щеше да „Гори Вечно в Ада!”, както възторжено заключаваше прокламацията.

— Мисля, че това сте вие — каза Балмерино. — Макар да ви уверявам, скъпа моя, че няма никаква прилика.

— Много занимателно — казах аз. Подадох му прокламациите, като потиснах порива да избърша ръка в полите си. Чувствах се зле, но все пак успях да се усмихна. Той ме погледна и ме стисна окуражително за лакътя.

— Не се тревожете, скъпа моя. Щом Негово Величество си върне короната, цялата тази глупост скоро ще бъде забравена. Вчера си бил престъпник — утре ставаш герой в очите на народа; виждал съм го и преди.

— Plus ça change, plus cést la même chose [10] — прошепнах аз. A ако Негово Величество крал Джеймс не си върнеше короната…

— А ако нашите усилия по зла съдба се окажат неуспешни — каза Балмерино, сякаш чул мислите ми, — тогава прокламациите ще са най-малката ни грижа.

— Ан гард. — След това официално откриване Дугал зае класическа стойка, застанал странично към своя опонент. Ръката с меча беше присвита, а другата вдигната изящно, с отворена длан, за да покаже, че не държи кинжал.

Острието на Джейми срещна неговото със звън.

— Je suis prest — Джейми улови погледа ми и аз видях, че е развеселен. Традиционният отговор в началото на дуел всъщност беше и мотото на неговия клан. „Готов съм.”

За миг си помислих, че може би не е готов, и ахнах неволно, когато мечът на Дугал полетя напред. Но Джейми беше видял движението още в зародиш и мечът прониза само въздух.