Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Първия ден в ямата прекарах в студ и мръсотия, все още изтръпнала от неверие; втория треперех от нещастие и страх, след като разбрах докъде се простира предателството на Гейлис Дънкан и мерките на Колъм срещу него. На третия ме отведоха на съд. Стоях, изпълнена със срам и ужас, под облаците на есенното небе и усещах как челюстите на капана на Колъм се затварят около мен, щракнали заради думите на онова момиче.

Лери. Със светла кожа и сини очи, с кръгло красиво лице, но нищо друго, което да я отличи от останалите момичета в Леох. Бях мислила за нея в онази яма, имах достатъчно време да мисля. Но колкото и ужасена и ядосана да бях тогава, и сега, не можех, и тогава, и сега, да се накарам да я видя като истински зла.

— Тя беше само на шестнайсет, за бога!

— Достатъчно голяма, за да се омъжи — прозвуча сардоничен глас зад мен и аз осъзнах, че съм говорила на глас.

— Да, тя искаше Джейми. — Обърнах се. Колъм още седеше на канапето с одеяло върху кривите крака. Ангъс Мхор стърчеше тихо зад него, приковал притворените от тежки клепачи очи в господаря си. — Сигурно си е мислила, че го обича.

В двора мъжете провеждаха бойна подготовка, чуваха се викове и звън на оръжия. Слънцето се отразяваше в мечове и мускети, в пиринчените дръжки на щитовете и в червеникаво златната коса на Джейми, която вятърът развяваше, докато той бършеше лицето си с ръка, зачервен, плувнал в пот и смеещ се на нещо, казано от Мърто.

Вероятно все пак не бях справедлива към Лери, като предполагах, че нейните чувства са били по-слаби от моите. Никога нямаше да разбера дали беше действала от незрялост и злоба или от истинска страст. Така или иначе не успя. Аз оцелях. И Джейми беше мой. Докато го гледах как вдига килта си и небрежно се чеше по задника, а огрените от слънцето златисти косъмчета смекчат извивката на бедрото, аз се усмихнах и се върнах да седна при Колъм.

— Ще приема извинението.

Той кимна, сивите очи бяха замислени.

— Значи вярвате в милосърдието, госпожо?

— По-скоро в справедливостта. Като стана дума за нея, не вярвам да сте дошли чак от Леох само за да ми се извините. Вероятно е било ужасно пътуване.

— Да, така беше. — Огромната мълчалива грамада зад нас помръдна и масивната глава се сведе към господаря в явно свидетелство за това. Колъм усети движението и вдигна рязко дясната си ръка — всичко е наред, казваше жестът, сега съм добре.

— Не — продължи Колъм, — не знаех дори, че сте в Единбург. Всъщност едва когато Негово Височество спомена Джейми Фрейзър, попитах за вас. — Внезапно се усмихна. — Негово Височество не е голям ваш почитател, госпожо Клеър. Но вие сигурно знаете това?

Пренебрегнах въпроса.

— Значи наистина смятате да се присъедините към принц Чарлс?

Колъм, Дугал и Джейми имаха способността да крият мислите си, но от тримата Колъм определено беше най-добър в това. Можех да науча повече от някоя от каменните глави по фонтана в двора.

— Дойдох да се видя с него.

Седнах и се запитах какво бих могла — или трябва — да кажа, за да помогна на Чарлс. Вероятно бе най-добре да оставя това на Джейми. Все пак фактът, че Колъм се разкайва, задето случайно не ме уби, не означаваше, че е склонен да ми вярва. А това, че бях част от антуража на Чарлс, не беше сигурно доказателство, че не съм английска шпионка.

Все още разсъждавах по въпроса, когато Колъм внезапно остави чашата си и ме погледна право в очите.

— Знаете ли колко такива изпих от сутринта?

— Не. — Ръцете му не трепереха, макар и разкривени и загрубели от болестта. Клепачите и очите му можеше да са зачервени от пътуването. Той не говореше заваляно и нищо в движенията му не подсказваше, че е пиян. Но аз го бях виждала да пие и преди и имах доста добра представа за възможностите му.

Той махна към гарафата.

— Половин бутилка. До довечера ще я довърша.

— О… — Значи затова беше поискал да донеса сандъчето с лекарства. Посегнах да го взема от пода.

— Щом имате нужда от толкова много бренди, надали нещо друго ще ви помогне, освен опиум — казах аз, докато ровех из шишенцата и бурканчетата. — Мисля, че имам малко лауданум, но мога да ви намеря и…

— Не това искам от вас. — Властният му тон ме сепна и аз го погледнах. Той добре криеше мислите си, но умееше и да ги показва съвсем красноречиво. — Лесно ще си намеря лауданум. Сигурно някой аптекар в града продава — или сироп от мак, или неразреден опиум.

Оставих капака на малкото сандъче да се затвори и отпуснах ръце върху него. Значи не искаше да изпадне в опиянение и да остави водачеството на клана на друг. А ако не искаше от мен временно облекчение, тогава какво? Вероятно вечно. Познавах Колъм Макензи. Ясният, безпощаден ум, който беше планирал унищожението на Гейлис Дънкан, не би се поколебал да замисли и неговото.