Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Аз също затворих очи и усещах образите в ума му така ясно, както тялото му под мен; изтощението блокираше всяка мисъл и спомен; всяко усещане — освен за другия.

— Не… дълго — прошепна той. Кимнах, знаех, че чувства онова, което не вижда, и се надигнах над него с напрегнати бедра.

Веднъж, втори път, отново и отново и тръпката премина през него и през мен като вода, устремена от корените на растение към листата.

Той издиша и аз усетих как съзнанието му угасва като мъждукащ фенер. Паднах до него, едва успях да завия и двама ни с наметалото, преди мракът да ме изпълни и да застина натежала на земята до неговата топлина и с неговото семе в корема ми. Заспахме.

4 Всеки си има вкус (фр.) — Бел. прев.

5Псалом 31:3 — Бел. прев.

61 фут = 30.48 см. — Бел. прев.

71 ярд = 0,9144 м. — Бел. прев.

81 миля = 1,609 км. — Бел. прев.

9 1 инч = 2,54 см. — Бел. прев.

Единбург, октомври 1745 г.

Почукването по вратата ме изненада и прекъсна прегледа, който правех на ново попълнените медицински сандъчета. След смайващата победа при Престънпанс Чарлс поведе триумфиращата си армия към Единбург, за да обере лаврите. Докато ги обираше, генералите и вождовете обикаляха хората си и търсеха провизии в подготовка за онова, което ще последва.

Въодушевен от първия успех, Чарлс говореше как ще превземе Стърлинг, после Карлайл, а след това, вероятно, ще напредва на юг до самия Лондон. Аз прекарвах времето си в броене на игли, събиране на кора от върба и в кражби на всякакъв алкохол, за да приготвя дезинфектант.

— Какво има? — попитах, щом отворих вратата. Там стоеше малко по-голямо от Фъргъс момче. Опитваше се да изглежда смел и почтителен, но едва сдържаше любопитството си. Очите му огледаха стаята и спряха на големия медицински сандък в ъгъла. Явно слуховете за мен се бяха пръснали из двореца Холируд.

— Негово Височество пита за вас, госпожо Фрейзър — отвърна той. Светлокафявите очи ме огледаха внимателно, без съмнение търсеха признаци за нещо свръхестествено. Като че ли се разочарова от потискащо нормалния ми вид.

— Така ли? Е, добре. Къде е той?

— В утринния салон, госпожо. Ще ви заведа. О… — Явно се сети нещо и се обърна, преди да съм затворила вратата. — Трябва да вземете лекарствата, ако обичате.

Моят водач изглеждаше много горд от важната си задача, докато го следвах по коридора към кралското крило на двореца. Явно някой го беше обучавал как трябва да се държи един кралски паж, но твърде живата му походка издаваше, че е начинаещ.

Защо бях притрябвала на Чарлс? Той ме търпеше заради Джейми, но историята с Бялата дама определено го притесняваше и го караше да се чувства неудобно. Неведнъж го бях виждала да се кръсти суеверно в мое присъствие или да вдига към мен два пръста в предпазен знак срещу дявола. Мисълта, че би поискал от мен медицински грижи, ми се струваше крайно невероятна.

Когато тежката врата се отвори към малкия утринен салон, тя ми се стори още по-невероятна. Принцът, явно в добро здраве, се облягаше на изрисувания клавесин и натискаше колебливо един клавиш. Деликатната му кожа беше порозовяла, но от вълнение, не от треска, и очите бяха ясни и внимателни, когато ме погледнаха.

— Госпожо Фрейзър! Колко мило от ваша страна да откликнете бързо така! — Беше облечен още по-разкошно от обичайно, с перука и нов копринен кремав жакет с избродирани цветя. Сигурно беше развълнуван от нещо; английският му винаги даваше отклонения в такива случаи.

— Удоволствието е мое, Ваше Височество — отвърнах скромно и направих реверанс. Той беше сам, също крайно необичайно. Дали все пак нямаше нужда от медицински грижи?

Принцът направи бърз нервен жест към едно кресло със златиста дамаска. Второто беше издърпано срещу нещо, но след като седнах, Чарлс закрачи неспокойно напред-назад.

— Имам нужда от помощта ви — рече внезапно.

Издадох любезен въпросителен звук. Може би гонорея? — мислех си, като го оглеждах крадешком. Не бях чувала за други жени след Луиз дьо ла Тур, но то от веднъж става. Той току издаваше устни, сякаш се чудеше как да ми го каже, и накрая се предаде.

— Имам един капо — вожд, разбирате ли? — тук. Мисли да се присъедини към каузата на баща ми, но още се съмнява.

— Вожд на клан? — Той кимна и челото му се сбърчи под буклите на перуката.

— Oui, мадам. Той, разбира се, подкрепя претенциите на баща ми…

— О, разбира се.

— … но иска да говори с вас, мадам, преди да поведе мъжете си след мен.