Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Мускетът му лъщеше от потната длан. Джейми избърса ръка в наметалото си, после се изправи, хвана мускета за дулото и замахна силно. Ударът го разтърси. Ръцете на мъжа политнаха нагоре, но той само издиша рязко и не гъкна повече. Сега беше проснат по лице.

Дланите на Джейми потръпваха от удара. Той пак се наведе и попипа шията на войника. Откри пулс и се изправи. Някъде отзад се чу приглушен вик от изненада и той се извърна, вдигнал мускета на рамото си, дулото сочеше право в лицето на един от хората на Макдоналд от Кепок.

— Мон Дьо! — прошепна мъжът и се прекръсти, а Джейми стисна яростно зъби. Това беше проклетият френски свещеник на Кепок, облечен, по предложение на O’Съливан, с риза и карирано наметало като бойците.

— Той настоява, че било негов дълг да дава последно причастие на ранените и мъртвите на бойното поле — обясни ми Джейми и вдигна мръсното си наметало по-високо на рамото. Нощта застудяваше. — O’Съливан реши, че ако англичаните го видят с расо, ще го разкъсат на парчета. Може и така да е, не знам, но изглеждаше адски глупаво с карирано наметало — добави възмутено.

Явно с поведението си свещеникът не разсейвал впечатлението, което създавал с облеклото си. Осъзнал със закъснение, че нападателят му е шотландец, той въздъхнал с облекчение и после отворил уста. Джейми веднага я запушил с ръка, преди да потекат въпросите.

— Какво правите тук, отче? — изръмжал той до ухото на свещеника. — Трябваше да сте в тила.

Свещеникът се ококорил и Джейми разбрал истината — изгубен в мрака, божият служител си мислел, че е в тила, и осъзнаването, че се намира в авангарда на шотландците му подкосило коленете.

Джейми се озърнал назад; не смеел да го прати обратно през войската. В мъглата и тъмното лесно можел да се натъкне на някой шотландец, който да го убие погрешка. Хванал дребосъка за тила и го натиснал надолу.

— Лягайте тук и кротувайте, докато спре стрелбата — изсъскал в ухото му. Свещеникът закимал трескаво, после внезапно видял тялото на англичанина, озърнал се към Джейми със страхопочитание и ужас и посегнал към бутилките със светена вода, които носел в колана си.

Джейми извъртял очи с раздразнение, направил няколко заплашителни жеста, които трябвало да покажат, че човекът не е мъртъв и няма нужда от услугите на свещеника. Като видял, че остава неразбран, той се навел, хванал свещеника за ръката и притиснал пръстите му към шията на англичанина, за да му покаже, че той не е първата жертва в битката. Точно в това нелепо положение го сварил викът от мъглата зад тях:

— Стой! Кой е там?

— Имаш ли малко вода, сасенак? — попита Джейми. — Пресъхна ми устата от говорене.

— Копеле! Не можеш да спреш сега! Какво стана?

— Вода — ухили се той. — И ще ти кажа.

— Добре. — Подадох му бутилка с вода и той отметна глава назад, за да отпие. — Какво стана тогава?

— Нищо. — Свали бутилката и избърса устата си с ръкав. — Ти какво си мислиш? Че ще тръгна да му отговарям? — Пак се ухили и бързо се отдръпна от плесницата ми. — Хубава работа. Така ли се отнасяш с ранен войник на Негово Височество?

— Ранен си бил, така ли? Повярвай ми, Джейми Фрейзър, раната от сабята е нищо в сравнение с това, което аз ще ти направя, ако…

— О, и заплахи? Как беше онова стихотворение, което ми рецитираше: „Когато болка и мъка бърчат челото, милосърден ангел…” Ох!

— Следващия път ще го откъсна — казах аз, след като пуснах ухото му. — Продължавай, трябва да се връщам при ранените.

Той потърка ухото си, облегна се на стената и продължи с историята:

— Ами, с отчето приклекнахме и се втренчихме един в друг, заслушани в стражите на около пет стъпки от нас. „Кой е там?”, извика единият и аз си помислих, че мога да скоча и да забия ножа си в него, преди да ме простреля в гърба, но какво щях да правя с другия? Защото не очаквах помощ от отчето, освен да прочете молитва над безжизненото ми тяло.

Настъпила дълга, напрегната тишина. Двамата якобити клечали в тревата, хванати за ръце, не смеели дори да се пуснат.

— А, привижда ти се — казал другият постови и Джейми усетил как облекчението преминава през свещеника и влажните пръсти се плъзнали от ръката му. — Вятърът шуми в храстите. Нищо няма — добавил постовият и Джейми чул, че удря другаря си по рамото и тропа от крак на крак, за да се сгрее. — Толкоз много храсти има тук, че в тъмното ще ги вземеш за цялата проклета армия на планинците. — Джейми чул потиснатия смях от един „храст” на хълма наблизо.