Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Озърнал се към билото, където звездите започвали вече да избледняват. След по-малко от десетина минути щяло да започне да просветлява. В този момент войниците на Джони Коуп бързо щели да осъзнаят, че планинците не са на час път в другата посока, а току под носа им.

Отляво, откъм морето, се чул шум. Слаб и трудно доловим, но Джейми разбрал, че някой от англичаните се е натъкнал на храст.

— Какво става? — извикал един от постовите.

Джейми оставил свещеника да се оправя сам, измъкнал меча си, изправил се и след една широка крачка вече бил до тях. Виждал само силуета на мъжа в мрака, но достатъчно ясно. Безмилостното острие се стоварило с всичка сила и разцепило главата му.

— Планинци! — изпищял другият, скочил чевръсто като заек и изчезнал в мрака, преди Джейми да е успял да освободи оръжието си. Той опрял крак в трупа и дръпнал, като стискал зъби заради гадното стържене на костта.

Тревогата вече се разпространявала сред редиците на англичаните; по-скоро я усещал, отколкото я чувал — раздвижването на грубо събудени мъже, които посягат сляпо за оръжията си и търсят невидимия враг.

Гайдарите на Кланраналд били някъде вдясно отзад, но още не идвал сигнал за атака. Джейми продължил с разтуптяно сърце и потръпваща от удара ръка, мускулите на корема му се свивали, а очите се взирали напрегнато в изтляващия мрак; плисналата по лицето му кръв била студена и лепкава.

— Първо ги чух — рече той, вгледан в нощта, сякаш още търсеше с поглед английските войници. Наведе се напред и прегърна коленете си. — После ги видях. Гърчеха се по земята като личинки в месо. Видях и мъжете зад мен. Най-близо беше Джордж Макклъри, Уолъс и Рос бяха от другата страна. Вървяха спокойно, но все по-бързо и по-бързо, щом видяха как англичаните се пръсват пред нас.

Някъде вдясно се чул оръдеен гръм. След миг още един, а после, сякаш чакали този сигнал, настъпващите планинци надали бойния си вик.

— Тогава се чуха и гайдите — каза той със затворени очи. — Бях забравил за мускета си, докато не гръмна изстрел близо до мен. Бях го оставил в тревата до свещеника. Като стане така, нищо не виждаш, само това, което се случва около теб. Чуваш вик и внезапно хукваш. Първите две-три стъпки по-бавно, докато освободиш колана, после наметалото се развява и ти отлиташ, краката ти пляскат в калта, мократа трева те шиба, килтът пердаши голия ти задник. Вятър развява ризата ти и плющи по корема и ръцете ти… После шумът те поглъща и почваш да крещиш като дете, дето търчи надолу по хълма по вятъра да види дали ще може да полети.

Крещящите вълни се излели по полето и силата на атаката се стоварила по плитчините на английската армия, заляла ги в ад от кръв и ужас.

— Те побягнаха — каза той тихо. — Само един се изправи пред мен през цялата битка, само един. Другите убих в гръб. — Потърка мрачно лицето си и аз усетих тръпката, която се зараждаше дълбоко в него.

— Помня… всичко — почти прошепна. — Всеки удар. Всяко лице. Мъжът, който лежеше пред мен и се подмокри от страх. Как цвилеха конете. Миризмите — на барут, на кръв, на собствената ми пот. Всичко. Но сякаш стоях някъде встрани и се гледах. Не бях наистина там. — Отвори очи и ме погледна косо. Беше се превил почти на две, опрял глава на коленете си, и вече видимо трепереше.

— Разбираш ли? — попита ме.

— Разбирам.

Макар че не се бях била с меч или нож, често се бях сражавала с ръце и воля; бях си пробивала път през бездната на смъртта, защото нямах друг избор. Наистина познавах онова особено усещане за откъснатост; умът като че ли се издига над тялото, преценява студено и насочва, а вътрешностите послушно се свиват, докато отмине кризата. Но винаги по някое време след това започва треперенето.

Аз не бях стигнала още до този етап. Свалих наметалото си и го завих, преди да се върна в къщата.

Зората дойде, а е нея и облекчението в лицето на две жени от селото и един военен хирург. Мъжът с ранения крак беше пребледнял и трепереше, но кървенето спря. Джейми ме хвана за ръката и ме поведе по улицата на Транент.

Постоянните трудности на O’Съливан с продоволствията бяха временно облекчени заради пленените фургони и имаше много храна. Нахранихме се бързо, едва усещахме вкуса на горещата каша, защото беше важно да се заситим, важно като дишането. Усещането за ситост започна да се прокрадва в тялото ми и ми напомни за следващата належаща нужда — съня.

Във всички къщи бяха настанени ранени, здравите спяха предимно в полето навън. Джейми можеше да поиска място в имението при другите офицери, но вместо това ме хвана за ръка и ме поведе между къщите към хълма, до една от редките горички близо до Транент.