Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— А другите от Лалиброх?

Той извърна глава към полето до селото, където беше лагерът на армията.

— Мърто е там.

— Добре тогава, значи няма за какво да се тревожиш — казах аз и видях усмивката му на светлината от прозореца. Пред къщата имаше пейка, където стопанката сядаше в слънчеви дни да чисти риба или да кърпи дрехи. Дръпнах го да седне до мен и той се облегна на стената с въздишка. Явното му изтощение ми напомни за Фъргъс и обърканото му изражение след битката.

Посегнах да го погаля тила и той обърна глава към мен, за да облегне чело на моето.

— Как беше, Джейми? — попитах тихо, галех мускулите по врата и раменете му. — Какво беше? Разкажи ми.

Настъпи тишина, после той въздъхна и заговори, първо на пресекулки, след това по-бързо, сякаш искаше да го излее всичкото.

— Нямахме огън, защото лорд Джордж реши да се спуснем от билото преди зазоряване и не искаше да ни забележат. Седяхме в тъмното, не можехме дори да говорим, за да не стигнат гласовете ни до полето. Просто седяхме. Тогава нещо ме стисна за бедрото и аз направо подскочих. — Пъхна пръст в устата си и потърка леко. — Почти си отхапах езика. — Усетих как мускулите му помръдват, когато се усмихна, макар че не виждах лицето му.

— Фъргъс?

Призракът на смях се зарея из тъмното.

— Аха, той. Пълзи по корем през тревата, малкото копеленце, и аз реших, че е змия. Каза ми тихо за Андерсън и аз запълзях след него. После заведох Андерсън при лорд Джордж.

Говореше бавно и някак сънливо под ласката ми.

— Тогава дойде заповед да тръгваме по пътеката на Андерсън, цялата армия стана и пое в мрака.

Нощта беше чисто черна, безлунна, без обичайното облачно покривало, което закриваше звездите и разсейваше светлината им. Армията на планинците се спуснала по тясната пътечка след Ричард Андерсън и всеки виждал само петите на човека пред него.

Войската се движела почти безшумно. Заповедите били предавани шепнешком, от мъж на мъж. Мечовете и брадвите били увити в наметалата, манерките с барут — пъхнати под ризите, до бързо биещите сърца.

И така, в пълна тишина, те слезли долу и заели възможно най-удобна позиция, без да палят огън. Хапнали студените дажби и се приготвили за почивка, увити в наметалата си и загледани във вражеските огньове.

— Чувахме ги как говорят — каза Джейми. Беше затворил очи, облягаше се на стената на къщата с ръце зад главата. — Странно е да ги чуваш как се смеят, как искат щипка сол или да пийнат от меха с вино — и да знаеш, че след няколко часа може да ги убиеш — или те теб. Все се чудиш как ли изглежда лицето зад този глас. Ще познаеш ли човека, ако го срещнеш на сутринта.

Все пак вълнението от предстоящата битка не устояло на умората на Черните Фрейзър — заради следите от сажди, които още красели физиономиите им — и техният водач, които будували вече повече от трийсет и шест часа. Той си събрал малко трева за възглавница, завил се с наметалото и легнал в люшкащата се трева до хората си.

Когато Джейми служеше във френската армия един сержант обясни на млад наемник как се заспива в нощта преди битка.

„Първо се настани удобно, обърни се към съвестта си и се покай. Отец Юго казва, че на война, дори да няма свещеник, който да те изповяда, греховете ти се опрощават така. Защото докато спиш, грехове няма как да извършиш — дори ти , Сименон! — и ще се събудиш пречистен, готов да се хвърлиш срещу копелетата. А след като те чака или победа, или раят — от какво има да се страхуваш?”

Макар че откри няколко недостатъка в този аргумент, Джейми го сметна за много полезен съвет; да пречистиш съвестта си, за да успокоиш душата си, а и повторението на молитвата разсейваше мислите от страшните образи и те унася в сън.

Вгледа се в черния покров на небето и си пожела прегръдката на твърдата земя да освободи врата и раменете му от напрежението. Звездите бяха слаби и неясни, не можеха да се сравняват със сиянието на английските огньове.

Мислите му се насочиха към мъжете около него и се спираха на всеки, един по един. Не греховете му тежаха толкова, колкото те. Рос, Макмърдо, Кинкейд, Кент, Макклъри… спря да благодари, че поне жена му и момчето са безопасност. После се замисли за нея, искаше да потъне в спомена за окуражителната ѝ усмивка, за прекрасната топлина на ръцете ѝ, притиснати към него, когато го целуна този следобед. Въпреки умората и лорд Джордж, който го чакаше отвън, му се прииска да я събори на сламеника още тогава и да я обладае бързо, веднага, без да се събличат. Странно, но предстоящите битки винаги му действаха така. Дори сега…