Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Уф, Макбет, по-добре ти, отколкото аз — рече той и притисна силно коляно към гърдите му, а после изля съдържанието на манерката върху разкъсаните тъкани.

Страховит рев разтърси стените. Макбет се мяташе като посечена змия. Щом ревът най-сетне утихна, лицето му беше позеленяло и изобщо не възрази, когато започнах рутинната, макар и болезнена работа по зашиването на скротума му. Повечето пациенти, дори най-тежко ранените, изтърпяваха стоически примитивното лечение, на което ги подлагахме, и Макбет не направи изключение. Лежеше неподвижно, ужасно смутен, забил поглед в пламъка на фенера, и не помръдна и мускулче, докато го шиех. Само лицето му сменяше цвета си — от зелено към бяло до червено и после обратно.

Накрая обаче стана лилав. Аз приключих с раната и отпуснатият пенис започна леко да се втвърдява под движенията на ръката ми. Напълно потресен от това потвърждение на прогнозата на Джейми, Макбет свали килта още щом приключих, стана на крака и се запрепъва в мрака, докато аз се кикотех тихо над инструментите си.

Отидох в един ъгъл, седнах на сандък и се облегнах на стената. Болка се стрелна през прасците ми; нервите реагираха на внезапното отпускане. Събух обувките си и се изпънах назад, за да отминат леките спазми, които се стрелкаха по гръбнака и шията ми.

Всеки сантиметър от кожата става още по-чувствителен при подобно изтощение; когато нуждата, която е пришпорвала тялото, отмине, остатъчният устрем като че ли изтласква кръвта към крайниците, сякаш нервната система не може да повярва в онова, което мускулите вече са приели с благодарност: че не е нужно да се движат точно сега.

Къщата беше топла и изпълнена с шумното дишане на хората; но не хъркането на здрави мъже, а плитките дихания на измъчвани от болки хора и стоновете на изпадналите във временна забрава, която ги освобождаваше от задължението да страдат тихо.

Мъжете тук бяха тежко ранени, но все пак без непосредствена опасност за живота. Знаех обаче, че тази нощ смъртта броди между тях и търси онези, който са свалили защитите си, които неволно ще се изпречат на пътя ѝ през самотата и страха. Жените на някои от ранените спяха до тях, за да ги утешат в тъмното, но тук не беше така.

Мъжете тук имаха мен. Макар че не можех да им помогна много или да спра болката им, поне виждаха, че не са сами и някой стои сред тях в сенките. Освен всичко останало, моята работа беше и тази — да бъда тук.

Станах и тръгнах бавно покрай сламениците на пода, спирах до всеки, прошепвах нещо, докосвах го, оправях одеялото му, галех оплетената коса, разтривах възлите, които се образуваха по осакатените крайници. Тук глътка вода, там смяна на превръзката, разчитане на смутено изражение, което означаваше, че трябва да донеса бутилката за урина. Подавах я съвсем делово, за да се отпусне раненият, и керамичната бутилка бавно се затопляше и натежаваше в ръката ми.

Излязох навън, за да изпразня една такава, и спрях за миг в хладната, дъждовна нощ. Исках меката влага да отмие допира до груба космата кожа и миризмата на потни мъже.

— Не спиш, сасенак. — Тихият глас дойде откъм пътя. Там се намираха другите къщи, превърнати в болници; офицерите бяха в другата посока, в имението на селото.

— Май и ти не спиш много — отвърнах сухо. Колко смяташе да издържи без сън?

— Снощи спах на полето, с мъжете.

— Така ли? Сигурно добре си отпочинал. — Той се засмя. Шест часа сън на мокрото поле, следвани от битка, в която беше настъпен от кон, ранен от сабя и още Бог знае какво. После беше събирал хората си, беше се грижил за ранените, беше плакал за мъртвите и беше служил на своя принц. И през цялото това време не го бях видяла да яде, да пие или да почива.

Не исках да му се сопвам. Дори не си струваше да споменавам, че трябва да е сред пациентите на пода. Той също имаше задължения — да бъде тук.

— Има и други жени, сасенак — каза той нежно. — Да кажа ли на Арчи Камерън да изпрати някоя?

Това беше изкушение, но го прогоних бързо от страх, че ако призная умората си, няма да мога да помръдна отново.

Протегнах се с опрени на кръста ръце.

— Не. Ще се справя до зазоряване. Тогава някой може да ме смени. — Някак усещах, че трябва да им помогна да издържат нощта; на сутринта щяха да са в безопасност.

Той не възрази, само сложи ръка на рамото ми и ме придърпа да се облегна на него. Споделяхме остатъците от силата си, без да продумаме.

— Ще остана с теб тогава — каза, щом се отдръпна. — И аз няма да заспя преди изгрев.