Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Не беше приключил още с мисления обзор, а клепачите му вече се спускаха и умората го обземаше. Не обърна внимание на лекото стягане в тестисите, което дойде с мисълта за нея, и се върна мислено към хората си като пастир, който се унася в сън, докато брои овцете, които ще отведе в кланицата.

Но няма да е кланица, каза си той. Якобитите ще дадат малко жертви. Трийсет убити. От две хиляди души шансът сред жертвите да има и хора от Лалиброх не е голям, нали? Ако тя е права.

Потрепери леко под наметалото и прогони съмнението, което стисна здраво вътрешностите му. Ако. Господи, ако! Още не можеше да повярва, макар да я беше видял при онзи проклет камък — как лицето ѝ се размазва около широко отворените златни очи, как контурите на тялото ѝ се размиват, докато той, паникьосан, я стискаше и дърпаше обратно, и чувстваше под ръката си нещо повече от крехката кост на предмишницата ѝ. Вероятно трябваше да я остави да си тръгне, да се върне на своето място. Не, не вероятно. Трябваше да го направи. Но той я издърпа обратно. Даде ѝ избор, но я задържа със силата на желанието си. И тя остана. И му даде избор — да ѝ повярва или не. Да действа или да бяга. Изборът вече беше направен и нямаше сила на земята, която можеше да спре зората.

Сърцето му биеше силно, пулсът отекваше в китките, слабините и корема му. За да го успокои, пак започна броенето, един удар — едно име. Уили Макнаб, Боби Макнаб, Джорди Макнаб… слава богу, малкият Роби Макнаб беше в безопасност у дома… Уил Фрейзър, Юън Фрейзър, Джефри Макклъри… Макклъри… преброи ли и Джордж, и Сорли? Размърда се леко и се усмихна при леката болка в гърба. Мърто. Да, Мърто, коравото старо куче… за теб поне не се тревожа. Уилям Мъри, Руфъс Мъри, Джорди, Уолъс, Саймън…

Накрая затвори очи, предаде всички на милостта на черното небе над тях и се изгуби в прошепнатите думи, които винаги идваха на френски — Отче наш, който…

Обиколих няколко пъти ранените и смених окървавената превръзка на крака на един от тях. Кървенето трябваше да е спряло досега. Лошо хранене и крехки кости. Ако кръвта не спреше до първи петли, трябваше да извикам Арчи Камерън или някой от хирурзите-ветеринари, за да го ампутира и да каутеризира раната.

Не исках да мисля за това. Животът беше достатъчно труден и за човек с два крака. Напоих леко новата превръзка със стипца и сяра. Ако не помогнеше, нямаше и да навреди. Сигурно щеше да боли, но за това нямах лек.

— Малко ще пари — прошепнах на мъжа, докато превързвах крака му.

— Не се тревожи, госпожо — отвърна тихо той. Усмихна ми се въпреки потта, която се стичаше по бузите му. — Ще издържа.

— Добре — потупах го по рамото, отметнах косата от челото му и му дадох да пие вода. — Ще те проверя пак след час, ако можеш да издържиш толкова.

— Ще издържа — повтори той.

Излязох пак и ми се стори, че Джейми е заспал — лицето му почиваше на свитите на коленете ръце, — но той вдигна поглед и ме дръпна да седна до него.

— Чух оръдието призори. — Мислех за мъжа вътре, кракът му беше разкъсан от оръдейно гюле. — Изплаших се за теб.

Той се засмя тихо.

— И аз за теб, сасенак. И за всички останали.

Тихи като мъгла, планинците напредваха съвсем бавно през морето от трева. Още цареше пълен мрак, но нощта се беше променила. Вятърът се беше променил; духаше откъм морето над облачната земя и се чуваше тихият тътен на вълните, които се стоварваха върху далечния пясъчен бряг.

Въпреки мракът зората идваше. Джейми видя човека пред себе си точно навреме; още една стъпка и щеше да се просне върху свитото му тяло.

Сърцето му задумка от шока и той приклекна, за да го огледа по-добре. Драгун, спеше, не беше мъртъв или ранен. Джейми присви очи в мрака, искаше да чуе дишането и на другите спящи мъже, но чу единствено морето, тревата, вятъра и тихото шумолене на прокрадващи се крака.

Озърна се бързо назад и облиза устните си, които бяха пресъхнали въпреки влажния въздух. Другите идваха, нямаше време. Следващият може би нямаше да е толкова внимателен и щеше да последва вик.

Отпусна ръка към кинжала си, но се поколеба. Войната си е война, но не е редно да убиеш спящ враг. Мъжът беше сам, на известно разстояние от другарите си. Не беше постови; дори най-немарливите постови не биха заспали, като знаят, че планинците са на билото над тях. Вероятно този войник беше станал да се облекчи, беше се отдалечил от другарите си, а после, заблуден в тъмното, бе легнал където свари.