Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Негово Височество не обръщаше особено внимание на жените в армията, но много държеше на етикета. Аз бях жена, въпреки кръвта и повръщаното по полите ми и факта, че косата ми стърчеше изпод забрадката във всевъзможни посоки.

— Мадам Фрейзър — поклони ми се той.

— Ваше Височество — поклоних се в отговор, надявах се да не остане дълго.

— Вашите усилия са много високо оценени, мадам — каза той с по-силен италиански акцент от обичайно.

— Благодаря. Внимавайте с кръвта! Хлъзгаво е.

Деликатните устни се свиха леко, когато се подхлъзна в локвата, която му посочих. Прагът се освободи, Шеридан, О’Съливан и лорд Балмерино влязоха и в къщата стана още по-претъпкано. Чарлс клекна внимателно между две носилки.

Положи внимателно ръка на рамото на един от мъжете.

— Как се казваш, смели приятелю?

— Гилбърт Мънро… Ваше Височество — добави бързо войникът, смаян от присъствието на принца.

Ръката с поддържани нокти докосна превръзката и дъсчиците, които придържаха остатъка от дясната ръка на Гилбърт Мънро.

— Твоята саможертва е велика, Гилбърт Мънро — каза простичко Чарлс. — Обещавам ти, че няма да бъдеш забравен. — Ръката му докосна мустакатата буза и Мънро почервеня от смущение и удоволствие.

Аз тъкмо шиех главата на един ранен, но поглеждах крадешком към обиколката на Чарлс из къщата. Той вървеше бавно, минаваше от човек на човек, не пропускаше никого, спираше да пита за името и родното място на всеки, да благодари, да ги поздрави и да изкаже съчувствието си.

Мъжете мълчаха смаяни, англичани и шотландци, едва успяваха да отговорят на Негово Височество. Накрая той стана, протегна се и сухожилията му изпукаха. Краят на наметалото му се провлечи в калта, но той като че ли не забеляза.

— Нося ви благодарностите на Баща си и благословията му — каза той. — Вашите подвизи днес ще бъдат запомнени. — Мъжете на пода не бяха в настроение за радостни викове, но се усмихнаха и зашепнаха одобрително.

Чарлс се обърна да излезе и видя Джейми, който стоеше в ъгъла, за да не би ботушите на Шеридан да смачкат босите му пръсти. Негово Височество засия от удоволствие.

— Драги мой! Не ви видях днес. Страхувах се да не ви е застигнал лош късмет. — На красивото лице се появи укорително изражение. — Защо не дойдохте да вечеряте с другите офицери в имението?

Джейми се усмихна и се поклони почтително.

— Моите хора са тук, Ваше Височество.

Принцът вдигна вежди и отвори уста да каже нещо, но лорд Балмерино пристъпи напред и прошепна нещо в ухото му. Изражението на Чарлс стана тревожно.

— Но аз какво чувам? — попита той, изгубил контрол над синтаксиса, както винаги когато се развълнуваше. — Негова Светлост ми казва, че и вие сте ранен.

Джейми се смути. Погледна ме да види дали съм чула и като видя, че съм чула, пак извърна очи към принца.

— Нищо особено, Ваше Височество. Само драскотина.

— Покажете ми. — Това беше заповед и карираното наметало веднага беше отметнато.

Гънките на тъмния плат бяха почти почернели от вътрешната страна, ризата под него червенееше от мишницата до хълбока, вкоравена от съсирваща се кръв.

Оставих ранения и се приближих да отворя ризата на Джейми, като я отлепих внимателно от раната. Знаех, че въпреки многото кръв не е сериозно; той стоеше като скала и кръвотечението беше спряло.

Беше посечен със сабя косо през ребрата. Беше извадил късмет. Ако сабята бе проникнала в междуребрените мускули, щеше да е много сериозно. Кожата беше разсечена и започна да сълзи отново, освободена от натиска на ризата. Голямо шиене щеше да падне, освен това имаше опасност от инфекция, но раната не беше сериозна.

Обърнах се да докладвам на Негово Височество, но спрях заради странното му изражение. За част от секундата реших, че му е призляло като на човек, несвикнал да гледа рани и кръв. Много обучаващи се сестри в лазарета хукваха навън и повръщаха, след като сваляха първата си превръзка. Бойните рани им се струваха особено отвратителни.

Но не можеше да е това. Чарлс не беше роден воин, но все пак бе участвал и раняван още на четиринайсет — в първата битка при Гаета. Не, не можеше да е това, мислех си аз, докато шокът напускаше меките кафяви очи. Едва ли се стряскаше от рани и кръв.

Пред него не стоеше безименен поданик, чийто дълг бе да се бие за Стюартите. Това беше приятел. И аз си помислих, че вероятно раната на Джейми внезапно му е напомнила, че тази кръв е пролята по негова заповед, че мъжете са ранени заради неговата кауза. Нищо чудно, че това осъзнаване го порази дълбоко като острие.