Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Челото му се сбърчи, а лицето се изкриви, сякаш усилено се опитваше да си спомни нещо.

— Мисля, че го убих. Той падна и аз го наръгах с ножа си. — Погледна ме смаян, все едно чакаше отговор.

- Ела, Фъргъс. Ще ти намерим малко храна и място да поспиш. Не мисли повече за това.

— Добре, мадам. — Тръгна послушно до мен, но след малко видях, че всеки момент ще се стовари по очи. Вдигнах го с известни усилия и го понесох към къщите близо до църквата, където беше центърът на лазарета. Възнамерявах първо да го нахраня, но той вече спеше, когато стигнах до мястото, където О’Съливан се опитваше — безуспешно — да организира обоза си.

Оставих момчето в една от къщите, където една жена гледаше куп деца, докато майките им се грижеха за ранените. Реших, че тук е най-доброто място за него.

До средата на следобеда в къщата имаше трийсетина мъже и моят двучленен персонал не смогваше. Това беше къща на петчленно семейство и мъжете бяха насядали или налягали по наметалата си където сварят. Виждах как офицерите влизат и излизат от имението в далечината, където се намираше щабът. Държах под око вечно отворената врата, но не забелязах Джейми сред тези, които отиваха да докладват за жертвите и да приемат поздравления.

Потисках тревогите си и си казвах, че не съм го видяла и сред ранените. Не бях имала време да отида до малката палатка на склона, където мъртвите бяха положени в редици, сякаш в очакване на инспекция. Но, разбира се, той нямаше как да е там.

Разбира се, повтарях си.

Вратата се отвори и Джейми влезе.

Усетих как коленете ми се подкосяват и се хванах за дървения комин. Той ме търсеше, очите му се стрелкаха из стаята, после ме видя и лицето му се озари от усмивка.

Беше мръсен, почернял от барутен дим, опръскан с кръв и бос. По стъпалата му беше полепнала засъхнала кал. Но иначе беше цял. Не възнамерявах да се хващам за подробностите.

Няколко от ранените го посрещнаха с възторжени викове и той откъсна поглед от мен. Усмихна се на Джордж Макклъри, който се ухили в отговор, въпреки че едното му ухо висеше от главата на ивица кожа. После Джейми отново се обърна към мен.

Слава богу, казваха тъмносините очи, слава богу — отекваха моите.

Нямаше време за повече; продължаваха да идват ранени и всички хора от селото се грижеха за тях. Арчи Камерън, лекар от Лохиел, сновеше между къщите и понякога дори помагаше.

Аз бях уредила всички мъже от Лалиброх да бъдат в къщата, където командвах аз. Бързо преценявах сериозността на раните и изпращах все още подвижните надолу по улицата, при Джени Камерън, а умиращите при Арчи Камерън в църквата — смятах, че е достатъчно компетентен, за да раздаде лауданум, а и обстановката щеше да им донесе някаква утеха.

Със сериозните рани се оправях както можех. Счупените кости бяха в съседната къща, където двама хирурзи от полка на Макинтош слагаха шини и превръзки. Войниците с несмъртоносни рани в гърдите седяха облегнати в полуседнало положение, за да могат да дишат; при липсата на кислород или възможност за хирургична намеса, само това можех да сторя за тях. Сериозно ранените в главата бяха изпращани в църквата; нямах какво да им предложа и беше по-добре да ги предам в ръцете на Господ, ако не и на Арчи Камерън.

Разкъсаните или липсващи крайници и коремните рани бяха най-зле. Нямаше възможност за поддържане на стерилност; можех единствено да си мия ръцете между пациентите и да настоявам помощничките ми да правят същото — поне докато ги гледам — и да се опитвам да изварявам превръзките. Знаех, без никакво съмнение, че подобни предпазни мерки са пренебрегвани като губене на време в другите къщи въпреки моите наставления. Не бях успяла да убедя сестрите и лекарите в Болницата на Ангелите, че микробите съществуват, нямаше да успея и с шотландките и военните хирурзи, които бяха и ветеринари.

Опитвах се да не мисля за мъжете с лечими рани, които щяха да умрат от инфекция. Можех да осигуря на хората от Лалиброх и още неколцина ранени чисти ръце и превръзки; не можех да се тревожа за останалите. На бойните полета във Франция, в една далечна война, бях научила нещо важно: не можеш да спасиш света, но можеш да спасиш човека пред теб, ако действаш достатъчно бързо.

Джейми постоя на прага, оцени ситуацията и отиде да помага с по-тежката работа — преместването на пациенти, вдигането на казани с гореща вода, носене на ведра с чиста вода от кладенеца на площада. Спокойна вече за него и погълната от работата, аз почти го забравих.