Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Дами! Свършихме много, но още ни чака. Трябва да кипнем вода. Донесете казани и котли за накисване. Овесена каша за тези, които могат да хапнат, мляко за онези, които не могат. Лой и чесън за превръзките. Летви за шини. Бутилки и кани, чаши и лъжици. Игли за шиене и здрав конец. Госпожо Макферсън, ако обичате…

Не знаех много за битката, освен кой би трябвало да победи и че якобитите ще дадат малко жертви. Отново си представих онази далечна, неясна страница в учебника: „… Докато якобитите триумфирали само с трийсет жертви.”

Жертви. Вероятно мъртви. Но за нас жертви бяха и ранените, а те станаха много повече от трийсет в тази къща, докато слънцето прогаряше пътя си през морската мъгла. Лека-полека победителите се завръщаха триумфално към Транент и носеха ранените си другари.

Странно, но Негово Височество беше наредил да се грижим първо за ранените англичани. „Те са поданици на баща ми — каза той категорично — и аз ще се грижа добре за тях.” Фактът, че планинците, които току-що бяха спечелили битка за него, също са поданици на баща му, явно бе убягнал на вниманието му.

— Изглежда според Бащата и Сина — промърморих на Джени Камерън — планинците трябва да се надяват само на помощта на Светия Дух днес.

Госпожа Макферсън се стъписа от това богохулство, а Джени се засмя.

Възторжените викове на келтски заглушаваха стенанията на ранените, които лежаха на импровизирани носилки от летви и мускети, а повечето се облягаха на другарите си. Някои крачеха без чужда помощ, опиянени от победата. Болката им се струваше незначителна пред триумфа на тяхната кауза.

— Господи, видяхте ли ги как се разбягаха като мишки? — попита един пациент другаря си, явно нехаещ за ужасно оборената си чак до лакътя ръка.

— И много от тях си изгубиха опашките — изсмя се приятелят му.

Все пак радостта не беше повсеместна; тук-там имаше малки групички унили планинци, които се изкачваха по хълма и носеха мъртвия си другар. Карираното наметало покриваше безизразното лице.

Това беше първото изпитание за моите помощнички и те се справиха не по-зле от воините на бойното поле. В началото роптаеха и недоволстваха, но когато се наложи, се хвърлиха яростно в битката.

Сега съвсем бяха спрели да се оплакват.

Госпожа Макмърдо се върна с още една пълна бутилка, която окачи на определеното място на стената, после се наведе да извади бутилка с подсладена с мед вода от голямата бъчва. Възрастна съпруга на рибар от селото, тя сега отговаряше за водата; трябваше да минава от човек на човек и да ги кара да отпиват колкото могат от подсладената течност — а после да направи втора обиколка, за да събере резултатите в две-три празни бутилки.

— Ако не ги наливаме така, няма толкоз да пикаят — оплака се тя не за първи път.

— Трябва им вода — обясних търпеливо, не за първи път. — Така контролираме кръвното им налягане и набавяме течностите, които са изгубили. Освен това помага за шока. Виж, жено, някой да е умрял? — попитах аз, внезапно изгубила търпение; почти беззъбата уста издаде скръбен звук, който направи киселото ѝ изражение още по-красноречиво: всичко е загубено, казваше то, защо да си правя този труд?

Тя изсумтя, но тъй като пак взе бутилките и тръгна към мъжете, реших, че сумтенето означава временно съгласие.

Излязох навън, за да избягам както от госпожа Макмърдо, така и от атмосферата в къщата. Вътре беше задимено, горещо и смрадливо и аз се чувствах леко замаяна.

Улиците бяха изпълнени с мъже — пияни, празнуващи, натоварени с плячка от бойното поле. Една група с червеникавите карирани наметала на клана Макгиливри теглеше английско оръдие, омотано с въжета, сякаш беше опасен див звяр. Приликата се засилваше от изображенията на приклекнали вълци, които украсяваха дулото му. Явно това беше част от реквизита на генерал Коуп.

Тогава забелязах малка черна фигурка, която беше възседнала дулото, а косата ѝ стърчеше като четка. Затворих очи с благодарност, после ги отворих и забързах да го сваля от оръдието.

— Негодник! — извиках аз и го разтърсих, преди да го прегърна. — Защо се измъкна така? Ако не бях толкова заета, щях да ти откъсна ушите!

— Мадам… — рече той, примигващ на следобедното слънце. — Мадам…

Осъзнах, че не е чул и дума.

— Добре ли си?

На изкаляното му и почерняло от барута лице се появи объркване. Той кимна и се усмихна някак замаяно.

— Убих английски войник, мадам.

— О… — Не знаех дали очаква поздравления или утеха. Той беше на десет.