Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Един човек, мадам. Иска да говори с командира на армията на Негово Височество. Казва, че носи важна вест.

— Е, не съм го спряла, нали? — Дърпах шева на една непокорна риза, после опитах да го разхлабя със зъби. Тя се разпори с приятно пърпорене.

Изплюх една-две нишки. Фъргъс още стоеше до мен и чакаше търпеливо.

— Добре — казах примирено. — Защо мислиш — или защо той мисли, — че мога да направя нещо?

— Ако ми разрешите, мадам — каза нетърпеливо Фъргъс, — ще го заведа при господаря. Той ще го заведе при командира.

„Той ”, разбира се, беше способен на всичко, ако питате Фъргъс; включително и да върви по вода, да превръща водата във вино и да въвлича лорд Джордж в разговори с мистериозни непознати, появили се внезапно в мрака с важно съобщение.

Отметнах косата от очите си, бях я прибрала под забрадката, но тя все се измъкваше.

— Този човек наблизо ли е?

Фъргъс само това чакаше. Изчезна през вратата и се върна след миг със слаб младеж, чийто неспокоен поглед спря на лицето ми.

— Госпожо Фрейзър? — Поклони се на кимването ми; избърса ръце в бричовете си, сякаш не знаеше какво точно да прави с тях, но искаше да е готов, ако нещо изскочи.

— Аз… аз съм Ричард Андерсън от Уитбъро.

— Така ли? Ами, добре — отвърнах любезно. — Моят слуга ми каза, че имате важна информация за лорд Джордж Мъри.

Той заклати глава като дрозд.

— Госпожо Фрейзър, аз живея тука, откакто се помня. И… познавам добре околността, дето са армиите, знам я като петте си пръста. От билото има път надолу — пътечка, която ще ги отведе покрай рова.

— Ясно. — Усетих кухина в стомаха си при тези думи. Ако планинците мислеха да нападнат по изгрев, щяха да изоставят високата си позиция на хълма още през нощта и този ров трябваше да се прекоси или заобиколи.

Макар да си мислех, че знам какво ще стане, изобщо не бях сигурна. Бях омъжена за историк — и при тази мисъл пак усетих болка — и знаех колко ненадеждни са понякога историческите извори. Затова изобщо не бях уверена, че моето присъствие може да промени нещо.

За миг се запитах какво ще се случи, ако попреча на Ричард Андерсън да говори с лорд Джордж. Дали тогава изходът от утрешната битка щеше да е различен? Дали армията на планинците, включително Джейми и хората му, щеше да бъде избита още щом се спуснат от хълма и нагазят в мочурището и рова? Дали лорд Джордж щеше да измисли друг план? Дали Ричард Андерсън нямаше да иде своя глава и да намери начин да говори с него, каквото и да сторех аз сега?

Не смятах да рискувам само за да разбера. Погледнах Фъргъс, който явно нямаше търпение да тръгне.

— Мислиш ли, че ще можеш да откриеш господаря си? На хълма е голяма тъмница. Не искам да ви застрелят по погрешка.

— Мога да го намеря, мадам — отвърна уверено той. Вероятно можеше. Той като че ли имаше нещо като радар по отношение на Джейми.

— Добре тогава. Но внимавай!

— Oui, мадам! — След миг вече беше до вратата, треперещ от нетърпение.

Половин час след като тръгнаха, забелязах, че ножът, който бях оставила на масата, го няма. Чак тогава си спомних, със свит стомах, че бях заръчала на Фъргъс да внимава, но не му казах да се върне.

Първото оръдие гръмна още призори, силен тътен, който отекна в дъските, на които спях. Задникът ми се стегна, неволно сви опашката, която не притежавах, и пръстите ми се вкопчиха в жената, която спеше до мен. Дори да знаеш, че нещо ще се случи, никога не си готов.

В ъгъла на къщата се чу слаб стон и жената до мен прошепна:

— Пресвета Дево и свети архангели, пазете ни! — Жените започнаха да се надигат. Не разговаряха, всички се вслушваха в звуците от битката в долината под нас.

Зърнах една от съпругите на планинците, госпожа Макферсън, която сгъваше одеялото си до сивеещия прозорец. Лицето ѝ беше бяло от страх. Тя затвори очи и потрепери, когато отново се разнесе гръм.

Аз преразгледах мнението си за безполезността на знанието. Тези жени не знаеха за никакви тайни пътеки, атаки призори и изненадващи победи. Тези жени знаеха само, че съпрузите и синовете им сега са изправени пред оръдията и мускетите на четири пъти по-голяма английска армия.

Предсказанията са коварна работа и съзнавах, че няма да ми повярват. Но можех поне да им създам работа. Внезапно видях как изгряващото слънце озарява червена коса и превръща собственика ѝ в идеалната мишена. Втори образ последва първия — едно момче с големи като на катеричка предни зъби, въоръжено с откраднат кухненски нож и със светнали от възторг очи. Затворих своите и преглътнах с усилие. Да, трябваше да си намеря работа.