Разпределителният пункт на всеки лазарет винаги прилича на скотобойна, този не правеше изключение. Подът беше покрит с мръсотия, но така или иначе по него постоянно течеше кръв и други течности. Все пак тези влажни места се разкалваха и ставаха хлъзгави.
Над кипящия казан на огъня се вдигаше пара и затопляше още повече помещението. Всички бяха подгизнали; санитарите се потяха от усилие, а ранените — от страх и не утихващ гняв. Черната мъгла от барутен дим от полето под нас се носеше по улиците на Транент и нахлуваше през вратите, пареше очите и цапаше изварените превръзки, които съхнеха на скарата за сушене на риба пред огъня.
Ранените прииждаха на вълни, изливаха се в къщата като прилив и всеки път всичко кипваше в объркване. Ние се мятахме от един към друг, борехме се с този порой, а накрая задъхани трябваше да се справим с останките след всяка вълна.
Имаше и затишия, разбира се. Те зачестиха към края на деня, защото приливът от ранени се превърна в капчук и ние продължихме да се грижим за пациентите, които оставаха при нас. Все още имаше много работа, но поне можехме да си поемем дъх, да поспрем за миг и да се огледаме.
Стоях до отворената врата и вдишвах свежия бриз откъм морето, когато Джейми се върна в къщата, понесъл цепеници. Стовари ги до огнището, застана до мен и сложи ръка на рамото ми. По брадичката му се стичаше пот и аз посегнах да я попия с края на престилката си.
— Беше ли в другите къщи? — попитах аз.
Той кимна, дъхът му вече се успокояваше. Лицето му беше, така изцапано от дим и кръв, че не бях сигурна, но ми се стори блед.
— Да. Долу още плячкосват и много мъже ги няма. Обаче всички наши ранени са тук. — Кимна към дъното на стаята, където трима ранени мъже от Лалиброх лежаха или седяха близо до огнището и си разменяха незлобливи обиди с другите шотландци. Неколцина англичани лежаха встрани от останалите, близо до вратата. Те не говореха много, явно мислеха за бъдещото си пленничество.
— Не е зле, нали? — попита ме Джейми.
Поклатих глава.
— Джордж Макклъри може да си загуби ухото, но мисля, че ще се оправят.
— Добре. — Усмихна ми се изморено и избърса пламналото си лице с края на наметалото. Видях, че го е преметнал небрежно на рамото си, вероятно за да не му се пречка.
Обърна се да излезе и взе шише вода, което висеше от закачалката до вратата.
— Не това! — спрях го аз.
— Защо? — попита ме, объркан. Разклати бутилката с широко гърло и вътре се чу плисък. — Пълно е.
— Знам, но го използваме за урината.
— О… — Посегна да го остави, като го държеше с два пръста, но аз го спрях.
- Не, вземи го. Изпразни го отвън и напълни това от кладенеца. — Подадох му друга сива бутилка, идентична на първата.
— Гледай да не ги объркаш.
Той изсумтя и ме изгледа с типичния за това шотландско сумтене поглед, после се обърна към вратата.
— Хей! — спрях го аз. Сега виждах гърба му добре. — Какво е това?
— Кое? — Опита да се погледне през рамо.
— Това! — Пръстите ми проследиха една кална следа на провисналото наметало, която се беше отпечатала и на ризата му като нарисувана с молив. — Прилича на конска подкова — казах смаяна.
— О, това ли? — Сви рамене.
— Да не те е настъпил кон?
— Е, не беше нарочно — рече той в защита на коня. — Конете не обичат да настъпват хора; сигурно нещо не са го държали краката.
— Сигурно — съгласих се и го хванах за ръкава, за да не се отдалечи. — Стой мирен. Как се случи?
— Няма значение. Не си усещам ребрата счупени, само малко съм натъртен.
— Само малко — съгласих се саркастично. Бях оголила гърба му и видях ясния отпечатък на извитата подкова на светлата му кожа, точно над кръста. — Господи! Виждат се дори главите на пироните. — Смръщих се и прокарах пръст по следата.
Случило се при една атака на драгуните, обясни ми той. Шотландците, почти несвикнали с коне, освен с малките рошави планински понита, бяха убедени, че английските кавалерийски коне са обучени да ги нападат с копита и зъби. Паникьосани при нападението, те се хвърлили към копитата на конете и започнали да секат краката и коремите на животните с мечове, кинжали и брадви.
— Но ти не мислиш така, нали?
— Разбира се, че не, сасенак — отвърна нетърпеливо. — Той не се опитваше да ме нападне. Ездачът искаше да избяга, но беше притиснат от всички страни. Нямаше къде да мине, освен през мен.
Щом видял това решение в очите на ездача, Джими се хвърлил по лице и закрил главата си с ръце част от секундата преди драгунът да пришпори коня си.
Читать дальше