Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— После въздухът излетя от дробовете ми. Усетих натиска, но не ме заболя. Не и тогава. — Посегна назад и потърка разсеяно белега.

— Ясно — пуснах ризата му. — Пикал ли си оттогава?

Той ме изгледа, сякаш внезапно съм се смахнала.

— Имаш отпечатък от четиристотинкилограмов кон над единия бъбрек — обясних му аз, губех търпение, чакаха ме ранени. — Искам да знам дали в урината ти има кръв.

— О… — изражението му се проясни. — Не знам.

— Е, ще разберем, нали? — Бях оставила сандъчето си с лекарства в единия ъгъл на помещението и започнах да ровя в него за малките стъклени чашки за урина, които бях взела от Болницата на Ангелите.

— Напълни я и ми я донеси. — Подадох му я и се обърнах към огнището, където врящият казан с превръзки очакваше вниманието ми.

Озърнах се към него, той гледаше чашата с озадачено изражение.

— Трябва ли ти помощ, момко? — ухили се един едър англичанин от пода.

Зъбите се бялнаха на мръсното лице на Джейми.

— О, да. — Наведе се и предложи чашката на англичанина.

— Подръж я, докато се прицелвам.

Вълна от смях премина през мъжете и за миг ги откъсна от мъките им.

След малко колебание едрият англичанин стисна крехката чашка. Той имаше доста шрапнели в хълбока и не я държеше особено стабилно, но все пак се усмихна въпреки потта, която изби по горната му устна.

— Шест пенса, че няма да уцелиш. — Остави чашата на пода, на три-четири крачки от босите крака на Джейми. — Оттам, където си сега.

Джейми се взираше замислено в чашката. Потърка брадичка, сякаш преценяваше разстоянието. Мъжът, на когото превързвах ръката, спря да стене, напълно погълнат от тази драма.

— Не съм казал, че ще е лесно — рече Джейми за веселба на своите шотландци. — Но за шест пенса? Толкоз пари си струват усилието, нали? — Очите му, винаги леко скосени, станаха котешки от усмивката.

— Лесни пари, момче — обади се англичанинът, който дишаше тежко, но се усмихваше. — Поне за мен.

— Две сребърни пенита за момчето — извика един от клана Макдоналд до комина в ъгъла.

Англичанинът, с обърната куртка като пленник, зарови из нея, за да намери джоба си.

— Ха! Залагам кесия тютюн! — извика и триумфално извади малка платнена торбичка с тютюн.

Разлетяха се викове и облози, а Джейми приклекна и направи голямо представление, докато преценяваше разстоянието до чашката.

— Добре, де — каза накрая, изправи се и изпъна рамене. — Готов ли си?

Англичанинът на пода се изкикоти.

— О, аз съм готов, момко.

Стаята притихна в очакване. Мъжете гледаха, вдигнали вежди и забравили за болките.

Джейми огледа помещението, кимна на хората от Лалиброх, после бавно вдигна килта си и посегна под него. Смръщи се в концентрация, докато ровеше под полата си, после леко съмнение прекоси лицето му.

— Тука беше сутринта — рече той и всички избухнаха в смях.

Той се усмихна, зарадван от успеха на шегата си, вдигна още повече килта, грабна едричкото си оръжие и се прицели внимателно. Присви очи, присви леко и колене, и пръстите му затегнаха хватката.

Нищо не стана.

— Засечка! — изрева един от англичаните.

— Барутът му се е намокрил! — изхили се друг.

— Нямаш ли топки на пищова, момче? — обади се съучастникът му от пода.

Джейми огледа с присвити очи въоръжението си и предизвика нов пристъп от викове и кикот. После лицето му се проясни.

— Ха! Ама аз съм нямал патрони! — Протегна се към бутилките по стената, вдигна вежда към мен и когато кимнах, свали една и я вдигна над устата си. Водата заплиска по брадичката и ризата му, адамовата му ябълка подскачаше театрално.

— Ах! — Сведе бутилката, размаза мръсотията по лицето си с ръкав и се поклони на публиката си. — Сега вече… — посегна отново надолу, но видя лицето ми и спря насред движението. Той не виждаше отворената врата зад гърба си, нито мъжа, който влезе през нея, но внезапно стаята напълно притихна и той разбра, че с облозите е свършено.

Негово Височество принц Чарлс Едуард сведе глава под трегера и влезе в къщата. Беше дошъл да посети ранените, облечен подобаващо за случая: с тъмносини кадифени бричове, подходящи чорапи, снежнобяла риза и — сигурно за да покаже солидарността си с войниците — куртка и жилетка в цветовете на Камерън, а на рамото му висеше карирано, прихванато с брошка наметало. Косата му беше прясно напудрена и на гърдите му блестеше орденът на Сейнт Андрю.

Застана на прага, явно за да вдъхнови всички с вида и благородството си и да попречи на тези зад него да влязат. Огледа бавно двайсет и петимата мъже, наблъскани в стаята, и жените, които се бяха навели над тях, окървавените превръзки, нахвърляни в ъгъла, пръснатите инструменти и лекарства по масата, и мен — застанала зад нея.