Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Той огледа раната на Джейми, после срещна погледа му, хвана го за ръката и му се поклони.

— Благодаря ти — каза тихо.

И за миг аз си помислих, че вероятно от него все пак може да излезе крал.

На малък склон зад църквата имаше палатка, издигната по заповед на Негово Височество като последен подслон за загиналите в битката. Тъй като се лекуваха с предимство, в тази палатка не попаднаха английски войници; мъжете, които лежаха с покрити лица, шотландци, различими единствено по дрехите си, чакаха да бъдат погребани на полето. Макдоналд от Кепок беше довел френски свещеник със себе си. Той вече се беше прегърбил от умора, лилавото му расо се полюшваше над мръсното шотландско каре. Свещеникът пристъпваше бавно из палатката и спираше да се помоли пред всеки мъртвец.

— Дай му вечен покой, о, Господи, и нека вечната светлина грее над него. — Прекръсти се механично и мина към следващия.

Бях виждала палатката и — с буца в гърлото — преброих труповете на шотландците. Двайсет и двама. Сега, когато влязох отново тук, установих, че са станали двайсет и шест.

Двайсет и седмият лежеше в близката църква и изминаваше последната миля от своето пътуване. Алегзандър Кинкейд Фрейзър умираше бавно от раните, които бяха разкъсали корема и гърдите му. Вътрешният кръвоизлив не можеше да бъде спрян. Бях видяла как донесоха бял като платно, след като цял следобед беше кървил на полето сред телата на враговете си.

Опита да се усмихне, аз наквасих напуканите му устни с вода и ги намазах с лой. Дадях ли му да пие, щях да го убия веднага, защото водата щеше да потече през перфорираните вътрешности и да причини смъртоносен шок. Поколебах се, като видях колко сериозни са раните, и реших, че може би бързата смърт е за предпочитане… но спрях. Той може би искаше да дойде свещеник и да се изповяда. Затова го изпратих в църквата, където отец Бенин се грижеше за умиращите, както аз за живите.

Джейми ходеше до църквата на всеки половин час. Кинкейд издържа изумително дълго, беше се вкопчил в живота, който изтичаше през пръстите му. Но след последното си посещение Джейми не се върна и разбрах, че битката най-сетне е свършила. Отидох да видя с какво мога да помогна.

На мястото под прозореца, където Кинкейд лежеше, сега имаше само голямо тъмно петно. Той не беше и в палатката с умрелите.

Открих ги на хълма под църквата. Джейми седеше на камък и прегръщаше Алегзандър Кинкейд, чиято къдрава глава почиваше на рамото му, а дългите космати крака бяха изпружени от другата му страна. Седяха съвсем неподвижно. Макар че само единият беше мъртъв.

Докоснах бялата отпусната ръка, за да се уверя, и прекарах пръсти през гъстата тъмна коса, която все още беше странно жива. Мъж не бива да умира девствен, но този беше умрял такъв.

— Той е мъртъв, Джейми — прошепнах.

Той не помръдна, но после кимна и отвори неохотно очи, сякаш не искаше да се връща в реалността.

— Знам. Умря скоро след като го изнесох тук, но не исках да го оставям сам.

Аз хванах Кинкейд за раменете и внимателно го положихме на земята. Тя беше тревиста и нощният вятър рошеше стръкчетата около него, галеше с тях лицето му с ласката на земята.

— Не си искал да умре под покрив — казах с разбиране. Небето се простираше над нас, покрито с облаци, но по-безкрайно от всеки подслон.

Джейми кимна бавно, коленичи до тялото и целуна широкото бяло чело.

— Бих искал някой да направи това и за мен — каза тихо. Дръпна карираното наметало над кестенявите къдрици и прошепна нещо на келтски, което не разбрах.

Военният лазарет не е място за сълзи; има твърде много работа. Не бях плакала целия ден въпреки видяното, но сега се предадох, макар и само за миг. Наведох се към рамото на Джейми, за да почерпя сила, и той ме погали. Щом вдигнах поглед и избърсах сълзите от лицето си, видях, че още се взира със сухи очи в тялото на земята.

— Аз плаках за него, докато беше още жив да види, сасенак — каза тихо. — Как е в къщата?

Подсмръкнах, избърсах си носа и тръгнахме хванати за ръце към къщата.

— Ще ми трябва помощта ти при един.

— Кой?

— Хамиш Макбет.

Лицето му, напрегнато от толкова много време, се отпусна под петната и мръсотията.

— Значи се е върнал? Добре. Зле ли е?

Извъртях очи.

— Ще видиш.

Макбет беше един от любимците на Джейми. Огромен мъж с къдрава кестенява брада и сдържано поведение, той винаги се отзоваваше на призива на Джейми, готов да помогне с всичко по време на пътуването. Рядко говореше и имаше бавна, срамежлива усмивка, която разцъфваше сред брадата като нощно цвете, рядко и красиво.