Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Скоро установих, че не съм сбъркала по отношение на Джени Камерън. Жена, която може да поведе триста мъже през планините, за да се бият за един глупак с италиански акцент и вкус към брендито, нямаше как да има висока търпимост към скуката или да не може да принуди хората да сторят каквото е решила.

— Много разумно — каза тя, щом чу моя план. — Братовчедът Арчи сигурно вече е взел някакви мерки, но предполагам, че ще иска да е с армията. — Решителната ѝ брадичка щръкна още малко напред. — Все пак там е голямата забава.

— Изненадана съм, че не сте настояли да участвате — казах аз.

Тя се засмя и с това дребно лице с издадена брадичка заприлича на добродушен булдог.

— Щях, ако можех — призна искрено. — Хю все се опитва да ме отпрати. Казах му — огледа се дали не ни подслушва някой и прошепна поверително: — проклета да съм, ако се върна у дома да чакам. Не и докато мога да съм полезна тук.

Стояхме на стълбите пред къщата и тя огледа замислено улицата.

— Не мисля, че ще послушат мен — казах аз. — Защото съм англичанка.

— Да, така е, но мен ще чуят. Не знам колко ще са ранените, да се молим да не са много — и се прекръсти, — но най-добре да започнем с къщите близо до имението; там лесно ще носим вода от кладенеца. — След това решение слезе от стълбите и тръгна по улицата, а аз я последвах.

В наша полза беше не само влиянието и характерът на госпожица Камерън, но и фактът, че чакането, без да вършиш нищо, е едно от най-неприятните занимания, познати на човека. То вероятно не беше така познато на мъжете, но жените често страдаха от него. Затова, когато слънцето се спусна зад църквата на Транент, вече бяхме положили основите на санитарен отряд.

Листата започваха да падат от листвениците и елшите в близката гора и полягаха жълти на песъчливата земя. Тук-там имаше и съвсем изсъхнали, свити кафяви листа, които се носеха с вятъра като малки лодки над развълнувано море.

Едно от тях се завъртя покрай мен и се спусна нежно с утихването на вятъра. Хванах го и го подържах на дланта си. Възхищавах се на съвършените жилки, на дантеления скелет, който щеше да остане, след като то изгние. Пак повя вятър и свитото листо се вдигна от ръката ми, падна на земята и продължи да се търкаля по празната улица.

Заслоних очи срещу слънцето, за да видях хълма отвъд селото, където беше разположена армията на планинците. Половината войска на Негово Височество се беше върнала преди час и помете и последните си останки от селото, за да се присъедини към лорд Джордж. От това разстояние виждах съвсем дребни фигурки, черни на фона на посивяващото небе, и тук-там по някой, който преваляше билото. На четвърт миля след края на улицата забелязах първите огньове на англичаните. Плътната миризма на дим от торфа, който горяха селяните, се смеси с по-острата на изгоряло дърво от английските огньове и дъха на близкото море.

Всички възможни приготовления вече бяха започнали. Съпругите и семействата на войниците бяха посрещнати най-радушно и повечето бяха настанени в къщите по главната улица, където хората споделяха с тях простата си вечеря от супа и солена херинга. Моята вечеря ме чакаше вътре, макар че нямах апетит.

До мен, в издължаващите се сенки, се появи дребна тиха фигурка.

— Ще дойдете ли да хапнете, мадам? Стопанката ви запази храна.

— Да, Фъргъс. Идвам. — Погледнах за последно към билото и тръгнах към къщите.

— Идваш ли, Фъргъс? — попитах аз, защото той още стоеше на улицата. Заслоняваше очи и се опитваше да види какво става на хълма. Джейми беше издал изрична заповед момчето да остане при мен, но то явно копнееше да отиде при войниците.

— Да, мадам. — Обърна се с въздишка, временно примирен със скуката.

Дългите летни дни вече бяха започнали да отстъпват все по-бързо на мрака и фенерите бяха запалени доста преди да приключим с приготовленията. Нощта навън кипеше от движение и сиянието на огньовете по хоризонта. Неспособен да стои на едно място, Фъргъс търчеше между къщите, разнасяше съобщения, събираше слухове и периодично изскачаше от сенките като малък призрак със светнали от вълнение очи.

— Мадам — дръпна ме той за ръкава, докато късах чаршафи на ивици и ги трупах на купчина за изваряване. — Мадам!

— Какво има пак, Фъргъс? — попитах леко подразнена; тъкмо обяснявах на група жени колко е важно да си мият често ръцете, докато превързват ранените.