Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Сякаш доловил, че мисля за Библията, той се усмихна и каза:

— Да, не си спомням Адам да е молил Бог да си вземе обратно Ева — и виж какво му причини тя. — Наведе се напред и ме целуна по челото. Аз се засмях, после се завих с одеялото. — Заспивай, мое малко ребро. Ще ми трябва помощ на сутринта.

Събуди ме странен металически шум. Подадох глава от одеялото, примигнах по посоката на шума и осъзнах, че носът ми е на крачка от покритото с кариран плат коляно на Джейми.

— Събуди ли се? — Нещо сребристо и подрънкващо внезапно се спусна пред лицето ми и усетих тежест на врата си.

— Какво е това, по дяволите? — размърдах и се вгледах надолу. Като че ли носех огърлица от големи метални предмети, всеки с дръжка и кукичка, нанизани на кожена връв за ботуш. Някои от предметите бяха ръждясали, други — чисто нови, но всички имаха драскотини по дръжчиците, сякаш бяха откачени със сила от нещо по-голямо.

— Военни трофеи, сасенак — каза Джейми.

Погледнах го и изпищях тихо.

— О! — Вдигна ръка към лицето си. — Забравих. Нямах време да се измия.

— Изплаши ме до смърт. — Притиснах ръка към бумтящото си сърце. — Какво е това?

— Сажди. — Гласът му беше приглушен от кърпата, с която търкаше лицето си. Остави я и ми се ухили. Беше почистил чернилката от носа, брадичката и челото си, които светеха розово-бронзови сред останалите петна, но очите му още бяха обрамчени с черно като на енот и имаше черни линии от двете страни на устата. Едва беше съмнало и в палатката бе сумрачно, почерненото лице и косата сякаш се сливаха с платнището зад него и създаваха притеснителното усещане, че разговарям с безглаво тяло.

— Ти го измисли.

— Аз ли? Приличаш на театрално привидение. Какво си направил?

Зъбите му проблеснаха.

— Ами диверсия — каза той с огромно задоволство. — Диверсия? Нали така беше думата? — О, Господи! Бил си в лагера на англичаните! Исусе! Не сам, надявам се?

— Как ще лиша хората си от тази забава? Оставих трима да те пазят, а другите имахме много печеливша нощ. — Посочи с гордост огърлицата ми. — Металните скоби за лафетите на оръдията. Не можеш да вземеш оръдие или да го повредиш, без да вдигнеш шум, но няма да стигнат далеч без колела. Да видим какво ще прави генерал Коуп с шестнайсет оръдия, които не може да помръдне!

Огледах критично огърлицата.

— Това добре, но не могат ли да си направят нови?

Той кимна, но остана все така самодоволен.

— Да. Могат, но няма да са им от полза, ако нямат колела. — Вдигна капака на палатката и посочи към подножието на хълма, където Мърто, черен като демон, наглеждаше дейността на няколко подобно разкрасени демона, които радостно хвърляха и последните дървени колела в ревящия огън. Железните рамки лежаха на купчина встрани: Фъргъс, Кинкейд и един от другите младежи се бяха заиграли с една от тях и я търкаляха напред-назад с пръчки. Рос седеше на дънер наблизо, отпиваше от рог и лениво въртеше една рамка на едрата си ръка.

Засмях се при тази гледка.

— Джейми, ти си много умен!

— Може и да съм умен, но ти си полугола, а вече тръгваме. Имаш ли какво да облечеш? Оставихме стражите вързани в една изоставена кошара, но сигурно вече са ги открили и не са далеч. Трябва да тръгваме.

Като че ли да подчертае думите му, палатката над мен се разтресе, сякаш някой разклащаше въжетата ѝ. Аз изпищях от страх и се хвърлих към дисагите, а Джейми отиде да наглежда приготовленията за потегляне.

В средата на следобеда стигнахме до село Транент. Кацнало на хълмове над морето, обичайно спокойното селце кипеше под прилива на армията на планинците. Основната ѝ част се беше пръснала по склоновете над малката равнина, стигаща до брега, но в селото постоянно влизаха и излизаха войници, под строй или не съвсем, вестоносци препускаха напред-назад — някои на понита, други пеша — а жени, деца и други придружители на войниците се изливаха в къщите или седяха отпред, облягаха се на каменните стени, кърмеха бебетата си под рядко надничащото слънце и разпитваха вестоносците за последните събития.

Ние спряхме в края на това оживление, Джейми изпрати Мърто да разбере къде е лорд Джордж Мъри, командирът на армията, а той самият влезе да се измие в една от къщите.

Моят външен вид също не беше на висота. Не се бях мазала със сажди, но лицето ми беше мръсно от спането под открито небе. Стопанката любезно ми даде кърпа и гребен, аз седнах до масата ѝ и започнах битката с неуправляемите си къдрици, когато вратата се отвори и самият лорд Джордж влетя вътре.