Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Върви в палатката.

Видя изражението ми и стисна китката ми, преди да съм вдигнала ръка.

— Ако ще ме удряш пак, поне да обърна другата буза — рече сухо. — Освен това, мисля, че мога да ти спестя труда. Но те съветвам да идеш в палатката.

Пусна ръката ми и тръгна към огъня, кимна рязко на мъжете, които се събраха неохотно пред него. Очите им изглеждаха огромни заради тъмните сенки по лицата им.

Не разбрах всичко, говореше на странна смесица от келтски и английски, но схванах, че ги разпитва — така тихо и спокойно, че се бяха вкаменили пред него — кой е бил на пост тази нощ.

Мъжете започнаха да се споглеждат смутено и като че ли се скупчваха още повече един към друг пред лицето на опасността. После редиците им се разтвориха и двама минаха напред, вдигнаха очи, сведоха ги бързо и застанаха рамо до рамо, забили поглед в земята, извън защитата на другарите си.

Това бяха братята Макклъри, Джордж и Сорли. Имаха малка разлика и двамата караха трийсетте. Стояха гузни един до друг и пръстите на загрубелите им ръце потрепваха, сякаш копнееха да се свържат и да намерят поне малка защита пред бурята.

Настъпи тиха пауза, докато Джейми оглеждаше провинилите се постови. После започна почти петминутна тирада, изречена със същия спокоен и тих глас. Никой от мъжете не гъкваше, а братята Макклъри и двамата здравеняци сякаш се свиха под тежестта ѝ. Избърсах потните си длани в полата, бях доволна, че не разбирам всичко, и съжалих, че не послушах Джейми да вляза в палатката.

След малко съжалих още повече, защото той се обърна към Мърто, който беше готов с дългия две стъпки каиш, вързан на възел в единия край, за да се хваща по-лесно.

— Съблечете се и застанете до мен. — Братята веднага започнаха да развързват ризите си, сякаш нетърпеливи да се подчинят и доволни, че прелюдията е свършила.

Призля ми, макар че наказанието беше леко в сравнение с наказанията за такива неща. От полянката не се чуваше нито звук, само плющенето на каиша и по някой стон.

След последния удар Джейми отпусна каиша, потеше се силно и мръсната му риза лепнеше по гърба. Кимна на братята да се изправят и избърса лицето си с ръкав. Единият от наказаните се наведе с мъка, за да вземе ризите, а брат му го подхвана треперещ от другата страна.

Мъжете на поляната сякаш бяха спрели да дишат по време на наказанието. Сега през групата премина тръпка, като че ли колективно поеха дъх.

Джейми ги огледа и поклати леко глава. Вятърът се засилваше и рошеше косата му.

— Не можем да си позволим небрежност — каза той тихо. — От никого. — Пое дълбоко дъх и изкриви устни. — Това се отнася и за мен. Моят огън привлече момчето. — Пот изби на челото му, той я попи с ръка и я избърса в килта си. Кимна към Мърто, който стоеше мрачно встрани от другите и му подаде каиша.

— Ще благоволите ли, сър?

След миг колебание кривата ръка на Мърто посегна към каиша. В тъмните му очи проблесна нещо като веселие.

— С удоволствие… сър.

Джейми обърна гръб на хората си и започна да развързва ризата си. Погледна ме, аз стоях вкаменена между дърветата, и вдигна вежда с ироничен въпрос. Дали искам да гледам? Поклатих трескаво глава, обърнах се и се отдалечих, най-сетне последвала съвета му.

Всъщност не се върнах в палатката. Не можех да понеса мисълта за задушаващия ѝ затвор; гърдите ме стягаха, имах нужда от въздух.

Открих го на възвишението на малък хълм точно отвъд палатката. Излязох на малко открито пространство, хвърлих се на земята и покрих главата си с ръце. Не исках да чувам и най-слабото ехо от онова, което се разиграваше около огъня.

Грубата трева под мен беше студена и аз се приведох и се загърнах с наметалото. После останах да лежа тихо, слушах ударите на сърцето си и чаках смута в мен да отмине.

Малко по-късно чух как мъжете тръгват на малки групи към местата си за спане. Увита с наметалото, аз не чувах ясно думите им, но звучаха приглушено, може би дори със страхопочитание. Мина известно време, преди да осъзная, че той е тук. Не проговори, но някак разбрах, че е наблизо. Когато се обърнах и седнах, го видях да седи на един камък, отпуснал глава на ръцете си.

Разкъсвана между импулса да го погаля по глава и да я халосам с някой камък, аз реших да не правя нищо.

— Добре ли си? — попитах го след малко, възможно най-неутрално.

— Да, ще се оправя. — Изправи се бавно, протегна се и въздъхна. — Съжалявам за роклята ти. — Тогава осъзнах, че вижда голата ми плът в мрака и придърпах наметалото на гърдите си.