Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

В дисагите имаше студени баночета, сирене и малко бекон. Напрежението и абсурдите от последните два часа ме бяха изтощили повече, отколкото предполагах, и аз също хапнах с апетит.

Мъжете вече бяха притихнали, не се чуваше нито звук, нито се виждаше светлина от огън, сякаш бяхме на хиляди мили от всяка жива твар. Само вятърът шумеше неуморно сред листата и хвърляше по някоя вейка през клоните.

Джейми се облегна на едно дърво и звездите озариха лицето му.

— Дадох ти мъжката си дума, че няма да те тормозя с ненавистните си похождения. Тъй че ако не ме поканиш сама да споделя постелята ти, ще трябва да спя при Мърто или Кинкейд. А Мърто хърка.

— Така значи!

Погледнах го, после свих рамене и оставих съсипаната рокля да се свлече от рамото ми.

— Е, ти вече сложи началото. — Отпуснах и другото рамо и роклята се спусна до кръста ми. — Може да дойдеш и да довършиш работата.

Топлината на ръцете му беше като коприна, докато се плъзгаха по студената ми кожа.

— Ами, да, на война като на война, нали? — прошепна в ухото ми.

— Никак не ме бива с датите — казах на звездното небе малко по-късно. — Мигел де Сервантес роден ли е вече? Джейми лежеше — по неволя — по корем до мен, главата и раменете му се подаваха от палатката. Отвори едно око и го извъртя към източния хоризонт. Щом не видя следа от зазоряване, окото се обърна бавно към мен и спря на лицето ми с примирено изражение.

— Да не ти се прииска да говорим за испански романи? — попита малко дрезгаво.

— Не точно. Просто се чудех дали си запознат с термина „донкихотщина”.

Той се надигна на лакти, потърка глава с двете си ръце, за да се разбуди, и се обърна примигващ към мен.

— Сервантес се е родил преди почти двеста години, сасенак, и тъй като съм получил добро образование, да, запознат съм с него. Но ти не намекваш нищо лично с това, нали?

— Гърбът боли ли те?

Той сви пробно рамене.

— Не много. Малко е ожулен.

— Джейми, защо, за бога? — избухнах аз.

Той облегна брадичка на ръцете си и извърна леко глава. Скосените очи се присвиха още повече от усмивката.

— На Мърто му хареса. Иска да ме набие още откакто бях на девет и набутах парчета пчелна пита в ботушите му. Тогава не можа да ме хване навреме, но научих много нови и интересни думи, докато ме гонеше бос. Той…

Прекъснах го, като го ударих с всички сили по рамото. Изненадан, той изпъшка и се претърколи настрани.

Свих колене зад него и го прегърнах през кръста. Гърбът му закриваше звездите, широк и мускулест, все още проблясващ леко от пот. Целунах го между лопатките, после се отдръпнах и духнах леко, за да усети тръпка под пръстите ми и кожата му да настръхне.

— Защо? — попитах, отново. Притиснах лице към топлия му влажен гръб. Белезите бяха невидими в мрака, но аз ги усещах — груби линии под бузата ми.

Той помълча, ребрата му се издигаха и спадаха под ръката ми с всяко дълбоко и бавно дихание.

— Е, добре — каза накрая, после замълча, мислеше. — Не знам точно, сасенак. Може би реших, че ти го дължа. Или пък на себе си.

Притиснах леко длан към една от лопатките му, костта ясно се очертаваше под кожата.

— Не на мен.

— Подобава ли на мъж да разголи жена си пред трийсет други мъже? — В тона му се усещаше горчивина и ръцете ми застинаха на гърба му. — Подобава ли на мъж да измъчва пленен враг, и то почти дете? Дори да е готов на по-лошо?

— А по-добре ли щеше да е да изгубиш половината си хора само за два дни? Ти не можеше… нямаше как да постъпиш иначе.

— Не — каза той тихо. — Не можех. А сега трябва да се бия за сина на моя крал, който ме призова, и да търся начин да попреча на каузата му, която съм се клел да защитавам. Аз ставам предател заради онези, които обичам — и предавам своята чест, за да оцелеят те.

— Честта е затрила много народ — казах в тъмната вдлъбнатина на гърба му. — Чест без разум е… глупост. Рицарска глупост, но все пак глупост.

— Така е. И това ще се промени. Ти така каза. Но щом съм от първите, които ще жертват честта си заради разума… не бива ли все пак да изпитвам срам? — Обърна се към мен, изглеждаше притеснен. — Вече няма връщане назад, но, сасенак, понякога наистина ми е мъка за онази част от мен, която изоставих.

— Аз съм виновна — казах тихо. Докоснах лицето му, гъстите вежди, широката уста и наболата брада. — Аз. Ако не бях дошла… ако не бях ти казала какво ще стане… — Наистина ме болеше за него и тъгувах за наивното благородно момче, което беше преди. И все пак… какъв избор имахме? Бях му казала и той трябваше да действа съгласно това. Един стих от Стария завет изникна в ума ми: „Докле мълчах, изтощиха се костите ми от вседневното ми охкане”. [5]