Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— О, за роклята, така ли?

Той пак въздъхна.

— И за останалото. — Замълча, после добави: — Мислех, че сигурно ще си готова да жертваш скромността си, за да не се налага да измъчвам момчето, но при тези обстоятелства нямаше как да те питам. Ако съм сгрешил, моля за извинение, мадам.

— Имаш предвид, че си щял да го измъчваш още?

Бях бясна и не го скривах.

— Какви мъчения! Не го нараних.

Увих се по-плътно с наметалото.

— Значи това, че му счупи ръката и го изгори с ножа, не са мъчения?

— Не, не са. — Той се приближи, хвана ме за лакътя и ме изправи. — Чуй ме. Той сам си счупи тъпата ръка, докато се опитваше да се откопчи от мен. Смел е, но няма опит в ръкопашния бой.

— Ами ножът?

Джейми изсумтя.

— Ха! Малко го опърлих под ухото, до утре вечер ще му мине. Исках само да го изплаша, не да го нараня.

— О… — Издърпах се, обърнах се и тръгнах към палатката. Гласът му ме последва.

— Можех да го пребия, сасенак, но щеше да е мръсна работа и с трайни последствия. Не обичам да го правя, ако не се налага. И ако искаш да знаеш — настигна ме гласът му от сенките с лека предупредителна нотка — някой път се налага. Трябваше да разбера къде са другите, как са въоръжени и всичко останало. Нямаше как да го измъкна иначе, трябваше да го измамя или да го пречупя.

— Той каза, че с нищо не можеш да го накараш да говори.

Джейми отвърна изморено:

— Господи, сасенак, разбира се, че мога. Можеш да пречупиш човек, ако си готов да го нараниш достатъчно. Аз поне много добре го знам.

— Да — рекох тихо. — Сигурно.

И двамата не помръдвахме, мълчахме. Чувах гласовете на мъжете, които вече си лягаха, понякога тропот на ботуш по твърдата земя и шумолене на листа, натрупани като преграда пред есенния студ. Очите ми тъкмо бяха свикнали с мрака и вече различавах очертанията на палатката ни на около трийсет крачки от нас, заслонена от голяма лиственица. Виждах и Джейми — черен силует на фона на нощта.

— Добре — казах накрая. — Добре. След като другият вариант е бил такъв… добре.

— Благодаря ти. — Не видях дали се усмихва, но звучеше така.

— Но пое голям риск — добавих. — Ако не ти бях послужила като извинение да не го убиеш, какво щеше да сториш?

Голямата фигура помръдна и сви рамене, после от мрака долетя смях.

— Не знам, сасенак. Надявах се, че ще измислиш нещо. Ако не — е, тогава сигурно щях да застрелям момчето. Не можех да го разочаровам, като просто го пусна, нали?

— Ти си проклето шотландско копеле — казах почти равнодушно.

Той въздъхна подразнен.

— Сасенак, тази вечер ме прободоха, хапаха ме, зашлевиха ме и ме биха с каиш. Не ща да плаша деца и да наказвам мъже, а се наложи да правя и двете. На три мили оттук има двеста англичани, а аз нямам представа какво да правя с тях. Уморен съм, гладен съм и ме боли. Ако у теб е останало малко женско съчувствие, бих се възползвал!

Звучеше толкова огорчен, че чак се засмях. Станах и тръгнах към него.

— Ела, ще потърся нещо за хапване. — Той беше облякъл отново ризата си, но без да я завързва. Аз плъзнах ръце под нея и по горещата нежна кожа на гърба му. — Кожата не е разкъсана.

— С каиш не става, само с камшик.

Свалих ризата му и го накарах да седне, за да промия гърба му със студена вода от поточето.

— Така по-добре ли е?

— Аха. — Мускулите на раменете му се отпуснаха, но той потреперваше леко, щом докоснех болезнено място.

Насочих се към драскотината под ухото му.

— Нямаше да го застреляш, нали?

— За какъв ме взимаш, сасенак? — отвърна с подигравателно възмущение.

— За шотландски страхливец. Или за звяр и безсъвестен престъпник. Кой знае какво би направил такъв човек? Да не говорим, че си и безпринципен похотливец.

Той се засмя и рамото му потрепна под ръката ми.

— Обърни глава! Ако искаш женско съчувствие, ще трябва да постоиш малко мирен.

Настъпи тишина.

— Не — рече накрая, — нямаше да го застрелям, но някак трябваше да опазя гордостта му, след като го накарах да се почувства пълен глупак заради теб. Той е смело момче; заслужава да си мисли, че се е изправил гордо пред смъртта.

Поклатих глава.

— Никога няма да разбера мъжете — прошепнах, докато размазвах мехлем с невен по ожулената кожа.

Той посегна към ръцете ми и ги придърпа под брадичката си.

— Няма нужда да ме разбираш, сасенак — каза тихо. — Стига ми да ме обичаш. — Наклони глава напред и целуна нежно ръцете ми. — И да ме храниш — добави, щом ги пусна.

— О, значи женско съчувствие, любов и храна? — попитах през смях. — Не искаш много, нали?