Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Сякаш сам не вярваше на собствените си думи и аз осъзнах, че изчервяването му е резултат от объркване и потиснат гняв.

Аз също бях доста объркана. Въображението ми веднага предостави страховит образ на въпросния вожд, който имаше нужда от моите чудотворни умения, за да се присъедини към каузата.

— Сигурен ли сте, че той иска да говори с мен? — Все пак репутацията ми едва ли беше стигнала чак дотам.

Чарлс наклони хладно глава към мен.

— Той така твърди, мадам.

— Но аз не познавам вождове на кланове, освен Бар Гленгари и Лохиел, разбира се. О, и Кланраналд и Кепок. Но те всички вече се бият за вас. Защо, за бога…

— Ами, той е с мнение, че вие познавате го — прекъсна ме принцът. Синтаксисът се объркваше все повече с нарастването на гнева. Чарлс стисна юмруци, явно се опитваше да продължи да говори любезно. — То е от важност — от голяма важност, мадам, да бъде убеден да се присъедини към мен. Аз искам… аз ви моля… вие… да го убедите.

Потърках замислено носа си. Още една възможност за решение. Още една възможност да насоча събитията в желаната от мен посока. И още един повод да не знам как да постъпя.

Той беше прав; важно беше този вожд са бъде убеден да се присъедини към каузата на якобитите. Досега армията наброяваше едва две хиляди души и те бяха вероятно най-шарената и откачена сбирщина, с която някой генерал някога се е сблъсквал. И все пак бяха превзели Единбург, бяха победили много по-голямата войска на англичаните при Престън и изглеждаха готови да продължат в същия дух през цялата страна.

Нямаше как да спрем Чарлс; вероятно, както каза Джейми, единственият начин да предотвратим бедствието сега бе да му помагаме с всичко възможно. Присъединяването на още един клан щеше да е от огромна полза. Това можеше да е преломна точка, в която силите на якобитите щяха да достигнат нивото на истинска армия, която има потенциала за завладяване на Англия. Но какво щеше да стане тогава, по дяволите?

Въздъхнах. Така или иначе не можех да взема решение, преди да видя мистериозния вожд. Погледнах дали роклята ми е подходяща за разговор с вожд, болен или не, станах и стиснах сандъчето с лекарствата под мишница.

— Ще се опитам, Ваше Височество.

Юмруците му се отпуснаха и разкриха изгризаните си нокти. Бръчките по челото изчезнаха.

— О, добре. — Обърна се към вратата на по-големия следобеден салон. — Елате, ще ви заведа лично.

Пазачът до вратата подскочи от изненада, когато Чарлс я отвори и мина покрай него, без да го погледне. В другия край на дългата, покрита със завеси стая имаше огромна, облицована с мрамор камина, по която бяха изрисувани холандски провинциални сцени в нюанси на синьо и тъмночервено. Пред огъня имаше малко канапе и до него стоеше широкоплещест мъж с дрехи на планинец.

В по-невзрачна стая сигурно щеше да изглежда огромен — краката му бяха като дънери в карираните чорапи под килта. Но тук, под тези украсени с орнаменти тавани, той беше просто голям — съвсем в унисон с митологичните герои, които украсяваха завесите в двата края на салона.

Спрях като закована при вида му, не можех да повярвам. Чарлс продължи, озърна се нетърпеливо към мен и ми направи знак да се приближа до огъня. Кимнах на едрия мъж. После заобиколих бавно канапето и се вгледах в онзи, който лежеше на него.

Той се усмихна леко, в гълъбовосивите очи проблесна смях.

— Да — отвърна на изражението ми. — И аз не очаквах да те видя отново. Но явно е съдба. — Извърна глава и вдигна ръка към огромния си охранител. — Ангъс. Би ли налял малко бренди на госпожа Клеър? Опасявам се, че изненадата от срещата ни малко я разстрои.

Това беше меко казано. Отпуснах се в едно кресло с разкрачени крачка и приех кристалната чаша, която ми подаде Ангъс Мхор.

Очите на Колъм Макензи не се бяха променили; гласът му — също. И двете съдържаха есенцията на мъжа, който беше повел клана Макензи преди трийсет години въпреки болестта, която го бе осакатила още като юноша. Всичко друго се беше променило към лошо, за жалост. В черната коса се виждаха сиви кичури, чертите на лицето му се бяха изострили, а кожата висеше отпусната. Дори широките гърди бяха хлътнали, а мощните рамене се изгърбваха, докато плътта изчезваше от крехкия скелет.

Той вече държеше чаша с някаква кехлибарена течност, която сияеше на огъня. Надигна се с усилие до седнало положение и вирна брадичка в иронична наздравица.

— Изглеждате много добре… племеннице. — Зърнах с периферното си зрение как Чарлс зина от изненада.