Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Ясно. Той беше дошъл при Чарлс Стюарт, за да вземе окончателно решение дали да присъедини клана Макензи от Леох към каузата на якобитите. След това Дугал щеше да води клана. А тогава…

— Останала съм с впечатлението, че самоубийството е смъртен грях — казах аз.

— Предполагам — отвърна той невъзмутимо. — Грях от гордост поне, защото така ще избера сам подходящия момент. Обаче не очаквам да страдам много за греха си, защото не вярвам в съществуването на Бог още от деветнайсетгодишен.

В стаята стана тихо, чуваха се само пукането на огъня и приглушените викове на мъжете отвън. Долавях и дишането му — бавно и стабилно.

— Защо аз? Наистина лесно можете да намерите лауданум, стига да имате пари — а вие имате. Със сигурно знаете, че достатъчно голяма доза ще ви убие. Освен това ще е лека смърт.

— Твърде лека. — Поклати глава. — В този живот не разчитам на друго, освен на ума си. Искам да го запазя, когато посрещна смъртта. А колкото до леката смърт… — Той се размърда на канапето, не криеше смущението си.

Кимна към сандъчето ми.

— Вие споделяте знанието на госпожа Дънкан за лекарствата. Реших, че вероятно знаете как точно е убила съпруга си. Стори ми се бързо и сигурно. И подходящо — добави сухо.

— Според присъдата го е направила чрез вещерство. — Съдът я призна за виновна съгласно твоя план, помислих си. — Или не вярвате във вещерството?

Той се засмя, чист, безгрижен звук в осветената от слънцето стая.

— Човек, който не вярва в Бог, едва ли би вярвал в Сатаната, нали?

Още се колебаех, но той умееше да преценява хората. Беше ми поискал прошка преди услугата и се увери, че зная какво справедливост — или милосърдие. А това беше, както каза той, подходящо. Отворих кутията и извадих малко шишенце цианид, което пазех като отрова за плъхове.

— Благодаря ви, госпожо Клеър — каза той официално, макар че в очите му още имаше усмивка. — Дори моят племенник да не беше доказал невинността ви така красноречиво в Крейнсмюир, пак нямаше да ви мисля за вещица. Още нямам никаква представа коя сте и откъде се взехте, нито защо сте тук, но никога не съм допускал, че сте вещица. — Замълча и вдигна вежда. — Може би вече ще ми кажете коя сте?

Поколебах се за миг, но човек, който не вярва нито в Бог, нито в Дявола, едва ли щеше да повярва и на истината за мен. Стиснах леко пръсти и ги отпуснах.

— Най-добре ме мислете за вещица. Най-близо е до истината.

Когато тръгнах към двора на следващата сутрин, срещнах лорд Балмерино на стълбите.

— О, госпожо Фрейзър! — посрещна ме радостно той. — Точно вас търсех.

Усмихнах му се. Пълен, ведър човек, той правеше живота в Холируд малко по-приятен.

— Ако не е треска, дизентерия или френската болест, ще може ли да почака? Съпругът ми и чичо му тъкмо правят демонстрация на бойното изкуство на планинците пред дон Франциско де ла Кинтана.

— О, така ли? Бих искал и аз да я видя. — Балмерино слезе на стъпалото до мен и главата му заподскача радостно на нивото на рамото ми. — Много бих искал да видя хубав мъж с меч. А и всичко, което би доставило удоволствие на испанците, има искреното ми одобрение.

— Моето също. — Джейми сметна, че ще е твърде опасно за Фъргъс да задига кореспонденцията на Негово Височество в двореца, затова зависеше от информацията, която научаваше от самия Чарлс. Изглежда, тя беше доста. Чарлс смяташе Джейми за един от най-близките си приятели — всъщност единствен той от вождовете на кланове се ползваше с подобно доверие, макар че не можеше да допринесе с много хора или с пари.

Като стана дума за пари, Чарлс беше споделил с него големите си надежди да получи подкрепа от Филип Испански, чиито последни писма до Джеймс в Рим били определено окуражаващи. Дон Франциско, макар и не точно пратеник, беше член на испанския кралски двор и може би от него се очакваше да докладва на краля как точно стоят нещата с въстанието на Стюартите.

— Защо ме търсихте? — попитах аз, докато вървяхме по алеята, която опасваше двора на Холируд. Вече се събираше малка тълпа зрители, но дон Франциско и двамата бойци не се виждаха никъде.

— О! — Лорд Балмерино бръкна в жакета си. — Нищо важно, скъпа милейди. Получих ги от един от моите куриери, който пък ги взел от свой роднина от Юга. Реших, че може да ви се сторят интересни.

Подаде ми тънко снопче грубо отпечатани листи. Това бяха прокламации, които се раздаваха из кръчмите или се окачваха по къщи и огради в градовете и селата.