Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

- А вие — не — отвърнах дръзко.

Той погледна безстрастно към изкривените си крака. След сто години щяха да наричат това заболяване на най-известния човек, страдал от него — Синдром на Тулуз Лотрек.

— Така е, но пък минаха две години от последната ни среща. Госпожа Дънкан не очакваше да изкарам горе-долу толкова.

Отпих малко от брендито. Беше чудесно. Чарлс явно държеше на този човек.

— Не трябваше да обръщате толкова внимание на проклятието на една вещица — казах аз.

На изящните устни потрепна усмивка. Той притежаваше дръзката красота на брат си Дугал, макар и съсипана, и когато булото на отчуждението се вдигнеше от очите му, в тях грейваше силата, която държеше това съсипано тяло.

— Не в проклятия, не. Останах с впечатлението, че дамата го каза по-скоро като наблюдение, отколкото като проклятие. Рядко съм срещал по-наблюдателен човек от Гейлис Дънкан — с едно изключение. — Наклони глава към мен.

— Благодаря.

Колъм погледна Чарлс, който следеше с удивление този разговор.

— Благодаря ви за любезността да ми позволите да използвам салона ви за тази среща с госпожа Фрейзър, Ваше Височество — каза Колъм с лек поклон. Говореше любезно, но тонът му определено подсказваше, че очаква принцът да напусне. Чарлс, който не беше свикнал да го отпращат, се изчерви силно и отвори уста. После се съвзе, затвори я, поклони се рязко и се врътна на пети.

— И пазач няма да ни е нужен — извиках след него. Раменете му се приведоха, а тилът силно почервеня под опашката на перуката, но той направи рязък жест и пазачът до вратата ме погледна смаян и го последва.

— Хм… — Колъм се озърна неодобрително към вратата, после пак насочи вниманието си към мен. — Поисках да ви видя, защото ви дължа извинение — каза направо.

Аз се облегнах в креслото и опрях невъзпитано чашата на корема си.

— Извинение? — попитах с колкото сарказъм успях да събера. — Задето се опитахте да ме изгорите като вещица, сигурно? — Махнах небрежно с ръка. — Моля ви, не го мислете!

Той се усмихна, без ни най-малко да се смути.

— Предполагам, че изглежда малко неуместно, да.

— Неуместно? След като ме арестувахте, хвърлихте ме в онази яма за цели три дни без свястна храна и вода? След като ме съблякохте полугола и ме биха с камшик пред всички в Крейнсмюир? След като се разминах на косъм с кладата? — Замълчах и поех дълбоко дъх. — Сега, като го споменахте — добавих по-спокойно, — „неуместно” ми се струва съвсем подходящо.

Усмивката беше изчезнала.

— Моля за извинение за лекомислието ми — каза той тихо. — Не исках да прозвучи така.

Погледнах го, но не видях смях в очите с черни мигли.

— Предполагам. Сега сигурно ще кажете и че не сте имали намерение да ме арестувате за вещерство.

Сивите очи станаха по-остри.

— Вие знаете?

— Гейли каза така. Докато бяхме в онази яма. Каза, че от нея искате да се отървете; с мен станало по случайност.

— Така е. — Внезапно изглеждаше много изморен. — Ако бяхте в замъка, щях да мога да ви защитя. Какво ви заведе в селото, за бога?

— Беше ми казано, че Гейли Дънкан е болна и ме вика — отвърнах рязко.

— Така ли? Казано. От кого, ако мога да попитам?

— Лери. — Дори сега не успях да потисна гнева при произнасянето на името на това момиче. От глупава ревност заради брака ми с Джейми, тя се беше опитала да ме убие. Впечатляваща лошотия за едно шестнайсетгодишно девойче.

Дори сега, сред гнева, усещах мрачно задоволство. Той е мой, казах си почти несъзнателно. Мой. Ти никога няма да ми го отнемеш. Никога!

— О… — Колъм се взираше в мен. — Предположих, че е станало нещо такова. Кажете ми — продължи, като вдигна черната си вежда, — ако простото извинение ви се струва неуместно, ще приемете ли отмъщение тогава?

— Отмъщение? — Явно съм изглеждала смаяна от тази идея, защото той се усмихна безрадостно.

— Да. Момичето се омъжи преди шест месеца за Хю Макензи от Мулдор, един от моите хора. Той ще постъпи с нея както му кажа или както вие пожелаете да бъде наказана. Какво е желанието ви?

Примигнах, изумена от това предложение. Той не бързаше да чуе отговора; седеше спокойно и отпиваше от брендито, което Ангъс Мхор му беше налял отново. Не ме гледаше, но аз се изправих и се отдалечих до прозорците, за да остана сама за миг.

Стените тук бяха дебели пет фута; облегнах се в дълбоката ниша на прозореца и наистина останаха сама. Яркото слънце озари тънките руси косъмчета по ръцете ми, когато ги поставих на перваза. Това ми напомни за ямата на крадците, влажната смърдяща яма, и едничкия слънчев лъч, който проникваше през отвора и караше черната дупка да прилича още повече на гроб.