Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Дори фактът, че съм англичанка, беше забравен, щом стана ясно кой е съпругът ми. Предполагах, че никога нямаше да узная повече от това, което Джейми ми разказа за битката при Престънпанс, но каквото и да е, явно силно беше впечатлило шотландците и Червения Джейми беше посрещан навсякъде с викове и приветствия.

Всъщност и сега вниманието ми беше привлечено от вика на планинците. Вдигнах глава и видях Червения Джейми да върви по тревата. Махна им разсеяно, докато оглеждаше камъните зад двореца.

Лицето му просветна, щом ме забеляза, и дойде при мен.

— Ето къде си. Може ли да дойдеш за малко и да си вземеш малката кошничка?

Аз се изправих, изтупах роклята си и пуснах ножчето в кошничката.

— Добре. Къде отиваме?

— Колъм иска да говори с нас. И с двамата.

— Къде? — Закрачих по-широко, за да не изоставям.

— В църквата в Кенънгейт.

Това беше интересно. За каквото и да ни викаше, Колъм явно не искаше в Холируд да се разбира за срещата ни.

Джейми също; щом каза да взема кошницата. Минахме, хванати подръка, през портата, а кошницата подсказваше, че сме тръгнали или за покупки, или да раздам лекарства на хората и техните семейства, настанени из Единбург.

Главната улица на Единбург се издигаше стръмно. Холируд се извисяваше в подножието ѝ, със старото абатство до него, чиято арка създаваше измамно усещане за сигурност. Той високомерно пренебрегваше яркото присъствие на двореца на Единбург, щръкнал на билото на скалистия хълм. Между двата замъка се проточваше наклонена почти под четиридесет и пет градуса улица. Пухтяща и зачервена, аз вървях до Джейми и се чудех как Колъм Макензи беше изминал това разстояние.

Открихме го в двора на църквата. Седеше на каменна пейка и слънцето топлеше гърба му. Пръчката от трънка лежеше на пейката до него, а късите му криви крака висяха над земята. Беше привел рамене и глава и отдалече приличаше на гном, на естествен обитател на тази създадена от човека каменна градина с килнати надгробни плочи и плъзнали лишеи. Огледах един много хубав лишей по арката, но реших, че не е уместно да спирам.

Тревата приглушаваше стъпките ни и все пак Колъм вдигна глава още преди да се приближим. Явно сетивата му бяха съвсем наред.

Под близката липа се размърда сянка. Сетивата на Ангъс Мхор също бяха в изправност. Щом се увери в самоличността ни, огромният пазач се върна на поста си и се сля с пейзажа.

Колъм кимна за поздрав и посочи пейката. Отблизо вече изобщо не приличаше на гном въпреки разкривеното си тяло. Отблизо той беше истински мъж.

Джейми ме настани на един надгробен камък, после седна на посоченото от Колъм място. Мраморът беше изненадващо студен дори през дебелите поли и аз се поразмърдах върху неудобното зловещото изображение на череп и кръстосани кости. Видях епитафията отдолу и се усмихнах:

Джейми вдигна предупредително вежда и се обърна към Колъм.

— Поискал си да ни видиш, чичо?

— Искам да те питам нещо, Джейми Фрейзър — каза Колъм. — Имаш ли ме за своя кръв?

Джейми помълча, взираше се в лицето му. После леко се усмихна.

— Имаш очите на мама. Как да отрека това?

Колъм сякаш се сепна. Очите му бяха ясни, меко сиви като гълъбово крило, обрамчени от черни мигли. Въпреки красотата им можеха да светят като студена стомана и аз се запитах, не за първи път, каква ли е била майката на Джейми.

— Помниш майка си? Ти беше много малък, когато тя умря.

Устните на Джейми леко се изкривиха, но той отговори спокойно:

— Достатъчно голям бях. Освен това у дома има огледало; казваха ми, че приличам малко на нея.

Колъм се засмя.

— Не е малко. — Вгледа се в Джейми, присвиваше леко очи срещу слънцето. — Да, момче; ти си син на Елън, няма съмнение. Косата… — Посочи към косата му, която блестеше в кестеняво, кехлибарено, червеникавокафяво и цинобър, вълниста грива от хиляди нюанси на червеното и златното. — … и устата. — Устата на Колъм се изви настрани, сякаш заради спомен. — Все я подкачах, че е голяма като нощно гърне. Можеш да лапаш мухите като жаба, казвах ѝ, само дето нямаш лепкав език.

Изненадан, Джейми се засмя.

— Уили веднъж го каза и на мен. — После млъкна; рядко говореше за мъртвия си брат и вероятно никога не го беше споменавал пред Колъм.

— Писах ѝ — каза Колъм, гледаше разсеяно една от наклонените надгробни плочи. — Когато брат ти и бебето умряха от шарка. Тогава ѝ писах за първи път, след като си тръгна от Леох.