Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми като че ли се поколеба и Колъм продължи:

— Не питам за себе си; ако имаш очи, ще видиш, че този въпрос няма да ме тревожи дълго. Питам заради Хамиш — момчето е твой братовчед. Ако искам да има клан, сега трябва да решавам мъдро.

Той замълча и остана неподвижен. Обичайната предпазливост се изличи от чертите му, сивите очи бяха открити и внимателни.

Джейми седеше също толкова неподвижно, беше замръзнал като мраморния ангел на гробницата зад него. Знаех какво го измъчва, макар че не личеше по изражението му. Вече се бяхме изправяли пред тази дилема — когато трябваше да тръгнем на този поход. Въстанието на Чарлс беше много рисковано начинание, а присъединяването на голям клан като Макензи от Леох можеше да окуражи и други да последват дръзкия Млад претендент и това да доведе до успеха му. Но ако все пак се провалеше, Макензи от Леох щяха да пострадат много.

Джейми обърна решително глава и ме погледна, сините очи се впиха в моите. Какво да сторя?

Усещах очите на Колъм, по-скоро почувствах, отколкото видях вдигането на гъстите тъмни вежди, но в ума си виждах малкия Хамиш — червенокосо десетгодишно дете, което толкова приличаше на Джейми, сякаш беше негов син, а не братовчед. И какъв щеше да е животът му и животът на останалите от клана, ако Макензи от Леох паднеха с Чарлс при Калоден. Мъжете от Лалиброх си имаха Джейми, който да ги спаси от последната касапница, ако се стигнеше дотам. Но не и хората от Леох. Все пак изборът не беше мой. Свих рамене и сведох глава. Джейми пое дълбоко дъх и взе решение:

— Върви си у дома, чичо — каза той. — И дръж хората си там.

Колъм седя неподвижно известно време, гледаше право в мен. Накрая устата му се изви в усмивка, но изражението му остана сериозно.

— Едва не спрях Нед Гоуан, когато тръгна да те спаси от изгаряне — каза ми той. — Сега съм доволен, че не го направих.

— Благодаря — отвърнах тихо.

Той въздъхна и потърка тила си, сякаш го болеше от бремето на водачеството.

— Тогава ще се видя с Негово Височество утре сутрин и ще му кажа решението си. — Ръката се спусна и легна на каменната пейка между него и племенника му. — Благодаря ти за съвета, Джейми. — Поколеба се и добави: — И нека Бог да е с теб.

Джейми се наведе и сложи длан върху ръката му. Усмихна се с широката, сладка усмивка на майка си и каза:

— Теб също, мо караид.

Главната улица беше оживена от хора, които се възползваха от кратките часове топлина. Вървяхме мълчаливо през тълпата, държах Джейми под ръка. Накрая той поклати глава и промърмори нещо на келтски.

— Правилно постъпи — казах в отговор по-скоро на мислите му. — Ти би направил същото. Каквото и да стане, Макензи поне ще са в безопасност.

— Да, сигурно. — Кимна на един офицер, който минаваше през тълпата. — Но какво ще стане с другите — Макдоналд, Макгиливри и останалите, които дойдоха? Ще бъдат ли унищожени, може би щяха да оцелеят, ако имах куража да кажа на Колъм да се присъедини към тях? — Поклати глава. — Никой не знае, нали, сасенак?

— Така е — отвърнах тихо и стиснах ръката му. — Никой не знае. Поне не достатъчно. Но не можем да направим нищо, нали?

Той ми се усмихна леко и стисна ръката ми под своята.

— Не можем. Вече е сторено и нищо не може да се промени, затова няма смисъл да се тревожим. Макензи ще останат извън всичко това.

Стражът пред портата на Холируд беше от клана Макдоналд, един от хората на Гленгари. Позна Джейми и ни кимна към двора, почти без да вдига поглед, защото се пощеше. Топлото време беше активирало гадинките, те излизаха от уютните си гнезда по слабините и под мишниците и често се осмеляваха да прекосят дори рискования терен на риза или наметало, свалени от гостоприемника.

Джейми му каза нещо с усмивка. Мъжът се засмя, хвана нещо на ризата си и го хвърли към Джейми, който се престори, че го улавя, огледа критично въображаемия звяр, после ми смигна и го пъхна в устата си.

— А как е главата на сина ви, лорд Килмарнок? — поинтересувах се любезно, щом влязохме в Голямата галерия на Холируд. Не че ме интересуваше, но реших, че не мога да избегна темата, затова бе по-добре да я повдигна на място, където евентуални прояви на враждебност бяха изключени.

Галерията отговаряше на този критерий. Дългата зала с висок таван, две огромни камини и извисяващи се прозорци беше сцена на чести балове и приеми след триумфалното пристигане на Чарлс в Единбург през септември. Сега, претъпкана със сиянието на висшето единбургско общество, нетърпеливо да почете своя принц — защото изглеждаше, че той наистина ще победи, — залата беше буквално бляскава. Дон Франциско, почетният гост, стоеше с Чарлс в единия ѝ, облечен в потискащия испански стил с торбести тъмни панталони, безформен жакет и дори малка къдрава яка, която беше много впечатляваща за по-младите и по-модерните сред гостите.