Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Казах, че осигурих жилище на Алекс близо до Замъка, за да мога да се грижа за него, тъй като средствата ми не са достатъчни, за да му наема прислужник.

Но окупацията на Единбург, разбира се, усложнила нещата и Алекс Рандал бил оставен почти сам през последния месец, единствено една жена ходела понякога да почисти. Здравето му много се влошило от студеното време, лошата храна и мизерните условия, докато, сериозно притеснен, Джак Рандал не бил принуден да потърси помощ. И в замяна предлагаше да предаде своя крал.

— Защо дойде при мен? — попитах накрая, като се извърнах от саркофага.

Той изглеждаше леко изненадан.

— Заради уменията ти. — Устните му се извиха леко в полуподигравателна усмивка. — Ако някой иска да продаде душата си, редно е да отиде при тъмните сили, нали?

— Наистина ли смяташ, че съм тъмна сила? — Явно смяташе; може и да се подиграваше, но предложението беше искрено.

— Освен историите за теб в Париж, ти сама ми го каза — изтъкна той. — Когато ви пуснах от Уентуърт. — Обърна се в мрака и се издърпа да седне на каменния корниз.

— Това беше голяма грешка — добави тихо. — Не биваше да те пускам жива, ти си опасно създание. И все пак нямах избор; той това поиска в замяна. А аз бих платил много повече за онова, което ми даде.

Това ме накара да изсъскам, но успях да се сдържа. Той седеше на перваза, опрял единия си крак на земята за равновесие. Луната проникваше през препускащите облаци и го озаряваше в гръб през счупения прозорец. Главата му беше полуизвърната в сумрака и жестоките линии около устата не се виждаха. Отново приличаше много на мъжа, когото бях обичала. На Франк.

И все пак аз бях предала този мъж; заради моя избор той никога нямаше да съществува. За греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата…

— Той каза ли ти? — попита лек, приятен глас от сенките. — Той каза ли ти какво се случи между нас, между него и мен, в онази малка килия в Уентуърт? — През гнева и ужаса забелязах, че никога не нарича Джейми по име. „Той”, „него”, но никога „Джейми”. Това име беше мое.

Стиснах здраво зъби и процедих през тях:

— Той ми каза. Всичко.

Издаде тих звук, почти въздишка.

— Без значение дали ти харесва, скъпа моя, ние сме свързани, ти и аз. Не мога да кажа, че това ми е приятно, но го признавам. Също като мен, ти познаваш допира на кожата му — толкова топла, сякаш гори отвътре. Познаваш миризмата на потта му и грубите косми по бедрата му. Знаеш какъв звук издава накрая, когато изпадне в забрава. Аз също.

— Млъкни. Млъкни! — Той не ми обърна внимание, облегна се назад и продължи да говори, сякаш на себе си. Сред новата вълна гняв осъзнах какъв импулс го води — не намерението да ме разстрои, а огромното желание да говори за любимия; да изрече на глас и да съживи отново всички изчезнали подробности. Защото все пак на кого можеше да говори за Джейми така освен на мен?

— Тръгвам си! — извиках и се обърнах.

— Тръгваш си? — попита спокойният глас зад мен. — Мога да предам генерал Хоули в ръцете ви. Или ще го оставиш да разбие армията на шотландците? Вие избирате, мадам.

Изпитах силното желание да отвърна, че генерал Хоули не си струва това. Но си спомних за шотландските вождове, които бяха настанени в Холирудхаус — Килмарнок и Балмерино, и Лохиел, само на няколко крачки от другата страна на тази стена. И за самия Джейми. За хилядите шотландци. Струваше ли си да жертвам чувствата си заради победата? Това ли беше повратната точка? Ако не го изслушах, ако не приемех тази сделка, тогава какво?

Обърнах се бавно.

— Говори! Щом трябва. — Той не изглеждаше впечатлен от гнева ми и от възможността да му откажа. Гласът в тъмната църква беше спокоен и контролиран, като на лектор.

— Знаеш ли, питам се дали получаваш от него толкова много, колкото получих аз? — Наклони глава настрани и острите черти дойдоха на фокус. Слабата светлина го озари за миг, освети светлите лешникови очи и ги накара да засияят като на звяр, зърнат сред храстите.

Нотката на триумф в гласа му беше слаба, но осезаема.

— Аз — каза той тихо, — аз го имах така, както ти никога няма да го имаш. Ти си жена; не можеш да разбереш, дори да си вещица. Аз притежавам душата на неговата мъжественост; отнех му това, което той отне на мен. Аз го познавам така, както той вече познава мен. Ние сме свързани чрез кръвта.

Отдавам ти тялото си, за да бъдем едно…

— По много странен начин търсиш помощта ми — казах с треперещ глас. Стисках силно полите си, платът беше студен и твърд между пръстите ми.