Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Добре. Обърнете се пак по гръб. Отпуснете се. Изобщо няма да боли. — Продължих да говоря така, докато проверявах бялото на очите му, подутите лимфни възли на шията, обложения език и възпалените сливици.

— Имате катар — казах и го потупах по рамото. — Ще ви направя отвара, която ще облекчи кашлицата. А междувременно… — Посочих с крак захлупеното нощно гърне под леглото и погледнах към мъжа, който чакаше до вратата, изпънат като на парад. — Изхвърлете това. — наредих аз. Рандал ме изгледа, но се приближи и се наведе.

— Не през прозореца! — казах рязко, когато тръгна натам. — Свалете го долу. — Той излезе, без да ме поглежда.

Алегзандър пое плитко дъх, щом вратата се затвори след брат му. Усмихна ми се, лешниковите очи светеха на бледото лице. Кожата му беше почти прозрачна, изопната силно върху черепа.

— По-добре побързайте, преди Джони да се върне. Какво ми има?

Тъмната му коса беше разрошена и аз я пригладих в опит да овладея чувствата, които ме изпълваха. Не исках да му го казвам, но явно вече знаеше.

— Имате катар. Имате и туберкулоза — охтика.

— И?

— И сърдечна недостатъчност. — Гледах го право в очите.

— О… Да, предполагах… че е нещо такова. Понякога усещам пърхане в гърдите… като малка птичка. — Положи леко ръка на сърцето си.

Не можех да погледна гърдите му, които се надигаха под това непосилно бреме, внимателно затворих ризата и я вързах на врата му. Една дълга бяла ръка стисна моята.

— Колко ми остава? — Говореше спокойно, като че ли беше просто любопитен.

— Не зная. Наистина. Не зная.

— Но не дълго.

— Не. Не дълго. Вероятно месеци, но почти със сигурност по-малко от година.

— А можете ли… да спрете кашлицата?

Посегнах към комплекта си.

— Да, за това поне мога да помогна. И за пърхането на сърцето. Ще ви направя екстракт от дигиталин. — Открих малкото пакетче сушени листа от напръстник; щях бързо да направя отвара.

— Брат ви — казах, без да го поглеждам. — Искате ли…

— Не — рече категорично. Устата му леко се изви и така заприлича на Франк, че ми се доплака.

— Не — повтори. — Той сигурно вече знае. Ние винаги… сме се познавали добре.

— Така ли? — попитах и го погледнах. Той не извърна очи, но се усмихна леко.

— Да — каза тихо. — Знам за него. Това няма значение.

О, нима? — помислих си. Сигурно не и за теб. Не вярвах на гласа си, нито на изражението си, затова се обърнах и се заех да паля малката спиртна лампа, която носех.

— Той ми е брат — каза тихият глас зад мен. Поех дълбоко дъх, защото ръцете ми трепереха.

— Да, поне това е.

След като вестта за загубата на Коуп при Престънпанс се разпространи, предложенията за подкрепа, в хора и пари, започнаха да текат от север. В някои случаи тези предложения дори се материализираха: лорд Огилви, най-големият син на граф Еърли, доведе шестстотин от хората на баща си, а Стюарт Апин се появи начело на четиристотин мъже от графствата Абърдийн и Банф. Лорд Питслиго всъщност осигури голяма част от шотландската кавалерия, като доведе много господа и техните слуги от североизточните графства, всички с добри коне и добро въоръжение — поне в сравнение с някои от планинците, които се биеха с клеймори от времето на дядовците си и Въстанието от 1715 година, с ръждиви брадви и вили, наскоро отнети от по-обичайните им задължения да чистят краварниците.

Те бяха доста шарена сбирщина, но въпреки това опасна, мислех си, докато си проправях път през мъжете, събрали се около един точилар, който наточваше кинжали, бръсначи и коси с еднакво безразличие. Вероятно английските войници, които те щяха да поразят, щяха да получат тетанус, вместо да умрат на място, но резултатът така или иначе беше същият.

Макар че лорд Луис Гордън, по-малкият брат на херцог Гордън, бе дошъл да посети Чарлс в Холируд и олицетворяваше възможността целият клан Гордън да се присъедини, тази възможност още не беше станала факт.

А шотландските низини, макар и готови да приветстват шумно победата на Чарлс, бяха крайно неготови да изпратят хора в негова подкрепа; почти цялата армия на Стюарт се състоеше от планинци и явно такава щеше да си остане. Низините все пак взеха някакво участие; лорд Джордж Мъри ми каза, че изпратените от южните градове храна, провизии и пари били значителни.

— Получихме петдесет хиляди и петстотин паунда само от Глазгоу. Макар че е нищо, в сравнение с парите, обещани от Франция и Испания — споделил Негова Светлост с Джейми. — Но нямам намерение да ги пренебрегвам, особено след като Негово Височество не получава от Франция нищо, освен утехи.