Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Имаш думата ми, че ще се върнеш жива и здрава от този разговор.

Опитах да разчета изражението му, но фините черти не издаваха нищо. Очите не потрепваха и бяха също толкова непроницаеми.

Посегнах към наметалото и казах:

— Добре.

Излязохме в сумрачната каменна градина и минахме покрай стража само с кимване. Той ме позна, не беше необичайно да излизам нощем, за да се погрижа за някой болен в града. Пазачът погледна остро Джак Рандал — обикновено ме придружаваше Мърто, ако Джейми не можеше, — но облечен така, Рандал с нищо не приличаше на английски капитан. Той отвърна на погледа с безразличие и вратата на двореца се затвори след нас и ни остави в мразовития мрак навън.

Беше валяло, но бурята вече отминаваше. Гъстите облаци се накъсваха и разлитаха над нас, пришпорвани от вятър, който дърпаше наметалото ми и лепеше полата по краката ми.

— Насам.

Стиснах дебелото кадифено наметало, сведох глава срещу вятъра и последвах стройната фигура на Джак Рандал по пътечката на алпинеума.

Излязохме в долния му край, огледахме се и бързо прекосихме тревата към входа на църквата.

Вратата висеше открехната; църквата не се използваше от години заради нестабилността ѝ, която я правеше опасна, но никой не си бе дал труд да я ремонтира. Разритах купчините сухи листа и боклуци и влязох в пълния мрак.

Все пак не беше толкова пълен. Очите ми постепенно свикнаха с него и видях високите колони, които се нижеха от двете страни на нефа и деликатните каменни орнаменти на огромния прозорец в дъното, стъкло почти не беше останало.

Движение в сенките ми показа накъде бе тръгнал Рандал. Обърнах се между колоните и го видях в една ниша, в която преди беше стоял кръщелният купел, а сега имаше само каменен перваз. По стените от двете страни различих светли петна; мемориални плочи за погребаните в църквата. Другите бяха вградени в пода покрай централната пътека, а имената бяха полуизличени.

— Добре — казах аз. — Вече няма да ни чуят. Какво искаш от мен?

— Твоите умения на лечителка и пълната ти дискретност. В замяна ще ти дам информацията, с която разполагам за движенията и плановете на английската армия — отвърна той веднага.

Дъхът ми секна. Не бях очаквала това. Нима искаше да каже…

— Търсиш лекарска помощ? — Не направих усилие да скрия ужаса и смеха в гласа си. — От мен? Разбирам, че си… е… — Едва се възпрях да не позлорадствам. — Сигурно вече си получил възможното лечение, нали? Изглеждаш в доста добро състояние. — Поне външно. Прехапах устна и потиснах надигащата се истерия.

— Казват, че съм извадил късмет, че съм жив — отвърна той студено. — Според мен е спорно твърдение. — Остави фенера в една ниша, където имаше празен купел за светена вода. — Предполагам, питате повече от медицинско любопитство, отколкото от загриженост — продължи той. Фенерът осветяваше гърдите му и главата и раменете не се виждаха. Той сложи ръка на колана на панталоните си и се обърна леко към мен.

— Искаш ли да прегледаш раната, за да прецениш дали е било добро лечението? — Не виждах лицето му, но ледът в гласа му беше наситен с отрова.

— Може би по-късно — отвърнах възможно най-спокойно. — Щом не е за теб, за кого искаш помощта ми?

Той се поколеба, но вече беше късно за сдържаност.

— За брат ми.

— Брат ти? — Не можах да скрия шока в гласа си. — Алегзандър?

— Тъй като по-големият ми брат Уилям, доколкото знам, управлява умело семейното имение в Съсекс и не се нуждае от помощ… — рече той сухо, — Да, за моя брат Алекс.

Опрях ръце на студения саркофаг пред себе си, за да намеря опора.

— Разкажи ми.

Историята беше съвсем проста и тъжна. Ако ми я разказваше друг, а не Джонатан Рандал, може би щях да изпитам съчувствие.

След като изгубил службата си при херцог Сандрингам заради скандала с Мери Хокинс, твърде крехкото здраве попречило на Алегзандър Рандал да намери друга и бил принуден да търси помощ от братята си.

— Уилям му изпрати два паунда и пълно с искрени съвети писмо. — Джак Рандал се облегна на стената. — Уилям е много искрен човек, опасявам се. Но не е склонен да приеме Алекс у дома в Съсекс. Съпругата му е малко… как да го кажа, крайна… в религиозните си убеждения. — Усетих някакво веселие в гласа му, което за миг ме накара да го харесам. Дали при други обстоятелства щеше да прилича на праправнука си?

Мисълта за Франк така ме разстрои, че пропуснах следващите му думи.

— Извинявай. Какво каза? — Стиснах лявата си ръка с дясната и впих пръсти в златната халка. Франк го нямаше. Трябваше да спра да мисля за него.