Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Успявах да проникна до килиите и да лекувам всякакви болежки, от скорбут и недохранване, типични за зимата, до рани от натъртване и измръзване, артрит и всякакви респираторни заболявания.

Обикалях всички вождове и благородници, които бяха още в Единбург — а те не бяха много, — с надеждата да помогнат на Джейми, ако посещението му в Стърлинг се провалеше. Не мислех, че ще стане така, но реших да взема мерки.

Освен всичко това посещавах и Алекс Рандал веднъж на ден. Опитвах се да е сутрин, за да не преча на срещите му с Мери. Той спеше малко и неспокойно; затова все беше изморен и сутрин дремеше и не искаше да говори, но винаги се усмихваше при появата ми. Аз му давах смес от мента и лавандула с няколко капки сироп от мак и това обикновено му помагаше да поспи няколко часа, за да е по-бодър, когато Мери дойде следобеда.

Освен мен и Мери като че ли никой друг не го посещаваше. Затова се изненадах, когато една сутрин се качих до стаята му и чух гласове зад вратата.

Почуках веднъж, както се бяхме разбрали, и влязох. Джонатан Рандал седеше до леглото на брат си облечен с капитанска униформа в червено и бежово. Стана при появата ми и се поклони със студено изражение.

— Мадам.

— Капитане. — Стояхме смутени в центъра на стаята и се взирахме един в друг, никой не искаше да продължи.

— Джони — рече дрезгаво Алекс някак настоятелно и брат му сви подразнено рамене.

— Брат ми ме повика, за да ви предам информация — рече капитанът през стиснати устни. Тази сутрин не носеше перука, тъмната коса беше вързана на тила и приликата с брат му бе поразяваща. Алекс, блед и крехък, приличаше на призрака на Джонатан.

— Вие и господин Фрейзър бяхте много добри с Мери — каза Алекс, като се извърна настрани, за да ме вижда. — Както и с мен. Аз… знам за уговорката на брат ми с вас — бузите му леко порозовяха, — но знам и какво вие и съпругът ви сторихте за Мери… в Париж. — Облиза устни, които бяха сухи и напукани от топлината в стаята. — Мисля, че трябва да чуете новините, които Джони е научил в Замъка вчера.

Джак Рандал ме погледна с неприязън, но удържа на думата си.

— Хоули поема командването от Коуп, както ви казах, че може да стане — рече той. — Хоули има някаква дарба за водач и хората му се доваряват сляпо. Дали това ще свърши повече работа от оръдията на Коуп… — Сви рамене нетърпеливо. — Така или иначе генерал Хоули тръгна на север, за да превземе замъка Стърлинг.

— Така ли? А знаете ли колко голяма е войската му?

Рандал кимна рязко.

— Осем хиляди пешаци и хиляда и триста кавалеристи. Освен това очаква пристигането на шест хиляди есенци. — Смръщи се замислен. — Чух, че вождът на клана Кембъл изпраща хиляда мъже в негова подкрепа, но не знам дали е истина. Шотландците са непредсказуеми.

— Разбирам. — Това беше сериозно; армията на планинците към момента наброяваше шест хиляди и седемстотин мъже. Можеха да устоят срещу Хоули, но без очакваните подкрепления. Беше лудост да чакат, докато дойдат есенците и хората на Кембъл, да не говорим, че бойните умения на планинците бяха по-скоро в нападение, отколкото в защита. Тези новини трябваше веднага да стигнат до лорд Джордж Мъри.

Гласът на Джак Рандал ме откъсна от мислите.

— Желая ви приятен ден, мадам — каза той, официален както винаги, но красивите му черти не изразяваха и капка топлина, когато се поклони, преди да си тръгне.

— Благодаря — казах на Алекс Рандал и изчаках Джонатан да се спусне по дългото вито стълбище, преди и аз да изляза. — Много благодаря.

Той кимна. Сенките под очите му бяха потъмнели още повече. Поредната неспокойна нощ.

— Няма защо — отвърна простичко. — Предполагам, че ще ми оставите някакви лекарства? Вероятно няма да ви видя скоро.

Спрях, поразена от предположението му, че ще отида лично в Стърлинг. Точно това исках да направя с цялото си същество, но трябваше да се грижа за хората в Тулбут.

— Не зная, но ще ви оставя лекарства.

Тръгнах бавно към моето жилище, мислите се въртяха в главата ми. Явно трябваше да изпратя вест на Джейми веднага. Вероятно по Мърто. Джейми щеше да ми повярва, разбира се, но дали щеше да убеди лорд Джордж, херцог Пърт или другите командири?

Не можех да му кажа откъде знам това, а дали командирите щяха да повярват на думите на една жена? Дори толкова популярна жена, която уж има свръхестествени сили? Внезапно си спомних за Мейзри и потреперих. Това е проклятие — беше казала тя. Да, но какъв избор имах? Имам силата само да кажа каквото знам . Да, и аз я имах, но щях ли да рискувам да я използвам.