Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Мъжете от армията на планинците се движеха на групи от по десет-двайсет души, сякаш по полето бяха изникнали малки хълмчета или горички от лиственици и елши се бяха запътили нанякъде в тъмното. Моите новини не бяха пренебрегнати; шпионите на Юън Камерън също докладваха за движението на армията на Хоули и сега шотландците бяха тръгнали да я посрещнат някъде южно от замъка Стърлинг.

Джейми настояваше да се върна. Бях му обещала да не се пречкам, но ако щеше да има битка, трябваше да има и лечители. Видях как вниманието му се насочи към хората му и онова, което ги очакваше. Той седеше изправен на гърба на Донас, видим дори в тъмното, и когато протегна ръка, две по-малки сенки се откъснаха от групата и се приближиха до стремето му. Последва тих разговор; после той се изправи в седлото и се обърна към мен.

— Съгледвачите казаха, че англичаните са ни видели. Постовите са хукнали към Календар Хаус, за да предупредят генерал Хоули. Няма да чакаме повече, ще заобиколим хората на Дугал до другия край на Фолкърк Хил. Ние ще се спуснем оттам, а Макензи от запад. Ти ще останеш при една църква на хълма, на около четвърт миля оттук. Там ще стоиш, сасенак. Тръгвай веднага. — Посегна за ръката ми в тъмното и я стисна. — Ще дойда за теб при първа възможност, или ще изпратя Мърто. Ако нещо се обърка, потърси убежище в църквата. Само това успях да измисля.

— Не се тревожи за мен. — Устните ми бяха студени, надявах се гласът ми да не трепери. Преглътнах „Пази се” и се задоволих само да докосна леко студената му, твърда като метал буза и да отметна кичур коса — хладен и гладък като еленска кожа.

Отклоних се вляво и напредвах бавно, докато хората се изливаха около мен. Скопецът се изнервяше, тръскаше глава, пръхтеше и шаваше под мен. Държах юздите здраво, както Джейми ме беше научил, и ги опънах още повече, когато внезапно поехме по склона. Озърнах се назад, но Джейми беше изчезнал в нощта, а аз трябваше да открия църквата в тъмното.

Тя беше мъничка, каменна, със сламен покрив, привела се в малка падина насред хълма като изплашено животно. Стори ми се странно близка. Огньовете на англичаните се виждаха, блещукаха през суграшицата, и аз чух викове в далечината — на шотландци и англичани.

Тогава зазвучаха гайдите — пронизителни, зловещи писъци в бурята. Представях си гайдарите, как надувах меховете, гърдите им се издигат на резки пориви, сините устни са впити в духалата, скованите пръсти потрепват, за да превърнат дъха в музика.

Почти усещах упоритата съпротива на кожения мях, останал топъл и гъвкав под наметалото, но неохотно издувайки се, после внезапно оживява, превръща се в част от тялото на гайдаря, като трети бял дроб, диша вместо него, когато вятърът краде дъха му, сякаш се изпълва от виковете на другарите му.

Виковете станаха по-силни и стигаха до мен на вълни, когато вятърът се обърна и понесе на пориви суграшица. Църквата нямаше портал, в който да се скрия, а по хълма не растяха дървета. Конят ми се извърна, сведе глава срещу вятъра и гривата му зашиба лицето ми.

Църквата предлагаше убежище не само от англичаните, но и от стихиите. Бутнах вратата и поведох коня вътре.

Беше тъмно, само един прозорец с намаслена кожа смътно светлееше в чернотата над олтара. Беше топло в сравнение със студа отвън, но задушно от миризмата на застояла пот. Нямаше пейки, където да вържа коня, нищо — освен малко светилище в стената и самият олтар. Усетил силната миризма на хора, конят застина и изсумтя. Без да го изпускам от поглед, аз се върнах до вратата и надникнах навън.

Не знаех какво се случва на Фолкърк Хил. Искрите от изстрелите просветваха в мрака. Чувах слаб звън на метал и тътен на експлозия. От време на време се издигаше писък на ранен, пронизителен като звук на гайда и съвсем различен от бойните викове. След това вятърът се обърна и вече не чувах нищо, само ми се струваше, че долавям гласове, но беше единствено писъкът на вятъра.

Не бях видяла битката при Престънпанс; подсъзнателно свикнала на сблъсъка на огромни армии с танкове и артилерия, досега не бях осъзнавала колко бързо може да се случи всичко в битка от по-малък мащаб, в близък бой, с леки оръжия.

Първо дойде викът, сякаш съвсем отблизо. Тулах Ард! [13] Оглушавана от вятъра, не ги бях чула да се изкачват по хълма. Тулах Ард! Това беше бойният вик на клана Макензи; част от войниците на Дугал бяха принудени да отстъпят към моето убежище. Аз се прибрах вътре, но оставих вратата отворена, за да виждам.