Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— О, три френски романа и книга с поезия от Париж! — възкликна Джени, щом отвори големия пакет. — Забавления за богатите, нали? От коя ще четем тази вечер? — Вдигна малката купчинка книги и погали меката кожена подвързия на най-горната с треперещ от удоволствие пръст. Джени обичаше книгите със същата страст, която брат ѝ хранеше към конете. В имението имаше дори малка библиотека и макар че от работа вечер не ни оставаше много време, често прекарвахме няколко минути в четене.

— Така има за какво да мисля, докато работя — обясни Джени, когато една вечер я видях, че се олюлява от умора, и я подкарах към леглото, вместо да ни чете на глас. Тя се прозя с юмрук пред устата. — Дори когато съм толкова уморена, че едва виждам буквите, те пак се връщат при мен на следващия ден, докато бия масло или преда, или плъстя вълна, и мога да ги превъртам в ума си.

Усмихнах се при споменаването на плъстенето на вълна. Бях сигурна, че жените на Лалиброх, сами в отдалеченото стопанство, плъстят вълната не само под съпровода на старите традиционни напеви, но и под думите на Молиер или Пирон.

Внезапно си спомних за бараката за плъстене, където жените седяха в редици една срещу друга боси, с голи ръце и най-старите си дрехи. Облягат се на стените и тъпчат с крака дългия мокър червей на вълната, превръщат го в плътна тъкан, която ще устои на мъглите и на по-леките дъждове и ще спаси от измръзване онзи, който я носи.

От време на време някоя жена ще стане и ще излезе навън, за да вземе котлето с димяща урина от огъня. С прихванати нагоре поли, тя ще стигне до центъра на бараката и ще намокри плата между краката си, а топлите изпарения ще се издигнат задушливи от вълната, докато другите жени се дърпат от пръските и си разменят груби шеги.

— От горещата пикня боята хваща бързо — обясни ми една от жените, когато примигнах с насълзени очи при първото си влизане в бараката. Другите ме наблюдаваха дали ще се изплаша от работата, но за мен плъстенето на вълна не беше чак такъв шок след нещата, които бях видяла и направила във Франция, през войната през 1944 година и в болницата през 1744. Времето не променя особено основните факти от живота. И като се изключи миризмата, тук беше топло и уютно. Жените от Лалиброх идваха да работят и да се шегуват, да попеят заедно, докато движат ритмично ръце по масата или докато босите им крака потъват дълбоко във вдигащата пара тъкан.

От тези спомени ме откъсна тропот на ботуши по коридора и порив студен влажен въздух, защото се отвори вратата. Джейми и Иън говореха нещо на келтски, спокойно и делово, явно обсъждаха земеделски въпроси.

— Онази нива трябва да се отводни следващата година — казваше Джейми на влизане. Джени остави писмата и отиде да донесе чисти кърпи от раклата в коридора.

— Подсушете се, преди да сте накапали килима — нареди тя и им ги подаде. — И свалете калните ботуши. Пощата дойде, Иън. Има писмо за теб от онзи човек в Пърт, дето му писа за саденето на картофите.

— Така ли? Идвам да го прочета, но има ли нещо за ядене? — попита той, като търкаше мократа си глава с кърпата и гъстите му вежди щръкнаха. — Умирам от глад, а чувам как и червата на Джейми къркорят.

Джейми се отърси като мокро куче и сестра му изфуча, защото из салона полетяха капки. Ризата му беше полепнала по раменете, а кичури мокра коса с цвят на ръжда висяха пред очите му.

Аз преметнах кърпата на врата му.

— Подсуши се и ще ти донеса нещо.

Бях в кухнята, когато го чух да вика. Не бях чувала такъв вик от него досега. В него имаше шок и ужас, и още нещо — нотка на обреченост, като вик на човек, който крещи в лапите на тигър. Хукнах по коридора и влетях в салона с подноса с овесени питки.

— Какво има? — Бях изплашена до смърт от изражението му. — Джейми, какво има? Какво!

Той взе с усилие едно писмо от масата и ми го подаде.

Оставих овесените питки, поех писмото и бързо го прегледах. Беше от Джаред. Разпознах тънкия, нечетлив почерк веднага.

— „Скъпи братовчеде… толкова съм доволен… не мога да изразя с думи възхищението си… твоята смелост и кураж ще са вдъхновение… няма как да не успееш… ще се моля за теб…” — вдигнах объркана поглед. — За какво говори, по дяволите? Какво си направил, Джейми?

Лицето му беше изопнато и усмихнато като мъртвешка глава, когато взе друг лист, нещо като зле отпечатана прокламация.

— Аз нищо не съм направил, сасенак. — На върха на листа видях герба на Стюартите. Посланието отдолу беше кратко и категорично.