Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми спря, усмихна се и свещта озари очите му с топлина.

— Сполай ти, мо братаир.

Последвах го по коридора към нашата стая. По отпуснатите рамене разбирах, че е изморен, но трябваше да отговори на някои въпроси, преди да заспи.

„Понатъртих се”, така беше казал Иън на Джени. И наистина беше понатъртен. Освен синините по крака и лицето видях тъмни петна, скрити от яката на ризата. Не вярвах, че къртицата се е опитвала да го удуши.

Като никога, Джейми не искаше веднага да заспи.

— Раздялата засилва любовта, нали? — казах аз. Леглото, толкова огромно предната нощ, сега едва ни побираше.

— Ъ? — попита той, притворил доволно очи. — О, любовта ли? Да, така е. Господи, не спирай, това беше прекрасно.

— Не се тревожи, ще има още — уверих го. — Но нека първо угася свещта.

Станах и я духнах. Капаците бяха отворени и от снежното небе влизаше достатъчно светлина, дори без пламъка на свещта. Виждах съвсем ясно Джейми, дългото му тяло, отпуснато под завивките, ръцете полуразперени настрани. Aз се свих до него, хванах дясната му ръка и продължих с масажа на пръстите и дланта.

Той въздъхна протяжно, почти изстена, докато търках с палец твърдите кръгчета в основата на пръстите му. Сковани от часовете стискане на юздите, пръстите му бавно се затопляха и отпускаха. Къщата беше тиха, а стаята — студена извън убежището на леглото. Беше приятно тялото му да топли мястото до мен и да се наслаждавам на интимността на допира му. С времето той можеше да доведе до друго; беше зима, с дълги нощи. Той беше тук, аз също и бяхме доволни от това, което имахме сега.

— Джейми — казах след малко. — Кой нарани Иън?

Не отвори очи, но въздъхна преди да отговори. Не се скова, очакваше въпроса.

— Аз.

— Какво? — Пуснах смаяна ръката му. Той я стисна в юмрук и я отвори, за да раздвижи пръстите си. После опря лявата си ръка на леглото, за да ми покаже кокалчетата си — бяха леко подути от съприкосновението с костеливата физиономия на Иън.

— Защо? — бях възмутена. Виждах, че между тях има някакво напрежение, но не ми приличаше точно на враждебност. Не можех да си представя какво би накарало Джейми да удари Иън; той го обичаше почти колкото сестра си.

Джейми отвори очи, но не ме поглеждаше. Търкаше кокалчетата си и се взираше в тях. По него обаче не се виждаха никакви наранявания; изглежда Иън не беше отвърнал.

— Иън е женен от твърде дълго време — рече отбранително Джейми.

— Ако не беше зима, щях да реша, че те е напекло слънцето. Да нямаш треска?

— Не — рече той и избегна опитите ми да докосна челото му. — Престани, сасенак, нищо ми няма. — Стисна устни, после се предаде и ми разказа цялата история.

Иън наистина си счупил дървения крак, като стъпил в къртичина близо до Брох Морда.

— Беше почти мръкнало — имахме много работа в селото, — а и валеше сняг. Виждах, че го боли, макар че искаше да продължим. Както и да е, наблизо видях две-три къщи, затова го качих на едното пони и го отведох нагоре по склона да моля да ни подслонят.

С типичното за планинците гостоприемство, те получили веднага подслон и вечеря. След купата топла супа и прясна овесена питка гостите били настанени на сламеник пред огъня.

— Нямаше много място за постеля пред огнището и ние се посместихме. Легнахме един до друг и се нагласихме някак. — Пое дълбоко дъх и ме погледна свенливо. — Аз бях изтощен и заспах дълбоко, Иън също. Но от пет години той всяка нощ спи до Джени и сигурно като е усетил топло тяло до себе си… е, по някое време се обърна към мен, прегърна ме и ме целуна по врата. А аз… — поколеба се, лицето му силно се изчерви, видях го дори на сивкавата светлина. — Стреснах се, реших, че е Джак Рандал.

Бях стаила дъх през цялата история и сега го изпуснах бавно.

— Сигурно шокът е бил голям.

Устните на Джейми потрепнаха.

— Беше голям, ама за Иън, да ти кажа. Обърнах се и го халосах по лицето. Когато дойдох на себе си, видях, че съм отгоре му и го душа, а езикът му стърчи от устата. Семейство Мъри също доста се пищисаха — добави замислено. — Казах им, че съм имал кошмар — е, то си беше така, — но настана голяма суматоха: децата крещят, Иън се дави в ъгъла, а госпожа Мъри седи в леглото и повтаря: „Кой? Кой?”, ококорена като дебела сова.

Засмях се въпреки себе си.

— Господи, Джейми! Иън съвзе ли се?

Той сви рамене.

— Ами, нали го видя? След време всички пак заспаха, аз легнах пред огъня и се втренчих в гредите на тавана. — Не се отдръпна, когато хванах лявата му ръка и нежно погалих наранените кокалчета. Пръстите му се свиха над моите. — Когато си тръгнахме на сутринта, изчаках да стигнем до някое място, където можем да седнем и да гледаме долината долу. И тогава — той преглътна и ръката му стисна моята — му казах. За Рандал. И всичко, което се случи.