Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Опитах да лежа по гръб с притиснати към гърдите ръце и затворени очи, да дишам дълбоко и да призовавам образа на Джейми. Ако можех да си го представя как диша дълбоко в мрака до мен, вероятно щях да заспя.

Силното кукуригане на петел ме изстреля от възглавницата, сякаш под леглото беше гръмнала пръчка динамит.

— Идиот! — извиках аз, цялата треперех от шока. Станах и открехнах капака. Вече не валеше сняг, но небето още бе покрито с бели облаци, от хоризонт до хоризонт. Петелът изкукурига отново в кокошарника под мен.

— Млъквай! Среднощ е, пернато копеле такова! — Дрезгавото кукуригане отекна в нощта, дете се разплака и чух гласа на Джени, която нареждаше нещо.

— Ах, ти! — заканих се на невидимия петел. — Дните ти са преброени. — Не получих отговор и след като изчаках малко, затворих капаците и пак си легнах.

Суматохата обаче наруши нишката на мислите ми. Вместо да започна друга, аз реших да се обърна навътре с надеждата, че това ще ме успокои достатъчно, за да заспя.

Получи се. Тъкмо се унасях, докато се бях фиксирала някъде около панкреаса, когато чух топуркането на малкия Джейми по коридора към стаята на майка му. Събуден от пълния си мехур, той рядко се сещаше да предприеме най-очевидното и слизаше по стълбите, за да потърси помощ.

Когато дойдох в Лалиброх, се питах дали няма да ми е трудно близо до Джени; дали няма да ѝ завиждам за плодовитостта. И вероятно щях, ако не бях свидетел каква е цената за това изобилно майчинство.

— До леглото ти има гърне, глупаче — долетя гневният ѝ глас, докато връщаше Джейми в леглото му. — Сигурно си стъпил в него по пътя насам. Защо не ти влиза в главата, че трябва да пикаеш там? Защо трябва да пикаеш в моето всяка божа нощ! — Гласът ѝ заглъхна, когато зави по стълбите, и аз се усмихнах, докато си представях криволиците на червата си.

Не завиждах на Джени по още една причина. Отначало се бях изплашила, че раждането на Фейт ме е увредило тежко, но този страх изчезна с допира на Раймон. Когато довърших прегледа на тялото си и усетих как гръбнакът ми се отпуска с приближаването на съня, усетих, че всичко там е наред. Беше станало веднъж, щеше да стане отново. Трябваше ми само време. И Джейми.

Стъпките на Джени забързаха по коридора в отговор на сънливия писък на Маги в другия край на къщата.

— Децата са голяма радост, но и големи грижи — прошепнах на себе си и заспах.

През следващия ден ние чакахме, вършехме си работата и шетахме с наострени уши за тропот на копита в двора.

— Сигурно са останали да свършат нещо — каза Джени. Изглеждаше уверена, но често спираше пред прозореца и надничаше към пътя, който водеше към къщата.

А аз не можех да обуздая въображението си. Писмото, подписано от крал Джордж, което потвърждаваше помилването на Джейми, беше заключено в чекмеджето на писалището в кабинета му. Джейми го смяташе за унизително и сигурно щеше да го изгори, ако не бях настояла да го запази за всеки случай. Сега, като слушах поривите на зимния вятър, аз все си представях, че то е грешка или някаква измама — че Джейми пак е арестуван от драгуни с червени куртки, отведен е в затвор и го заплашва бесило.

Мъжете се върнаха точно преди мръкване. Конете бяха натоварени с торби със сол, игли, подправки за туршия и други дреболии, които не се произвеждаха в Лалиброх.

Чух как един кон изцвили на път за конюшнята и хукнах по стълбите, а Джени излетя от кухнята.

Заля ме облекчение, когато видях високата фигура на Джейми до плевнята. Затичах се през двора, без да обръщам внимание на снега, и се хвърлих в прегръдките му.

— Къде беше, по дяволите?

Той ме целуна, преди да отговори. Лицето му беше студено, а устните имаха лек и приятен вкус на уиски.

— Ммм, наденица ли има за вечеря? — попита одобрително, като подуши въздуха, наситен с дима от кухнята. — Чудесно, умирам от глад.

— Наденици и картофено пюре — казах аз. — Къде беше?

Той се засмя и изтърси снега от наметалото си.

— Картофено пюре? Това е храна, нали?

— Да, традиционно английско ястие, понастоящем непознато в невежата Шотландия. Е, проклет шотландецо, къде беше цели два дни? С Джени се притеснихме.

— Стана малка злополука… — започна Джейми, но забеляза дребната фигура на Фъргъс, който носеше фенер. — О, носиш фенер, Фъргъс? Добро момче! Остави го там, да не подпалиш сламата, а после отведи туй нещастно животно в обора. И иди да вечеряш. Вече можеш да си сядаш на задника, нали? — Перна го приятелски по ухото. Момчето отскочи и се ухили; явно не таеше лоши чувства заради случилото се в обора предния ден.