Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Какво ще кажеш, Доркас? — дочух една жена да пита съседа си. — Малко е странно, нали?

Доркас кимна и преглътна, преди да отговори:

— Аха. Ама господарят вече изяде шест и още не е умрял.

Мъжете и децата реагираха доста по-ентусиазирано на картофите, вероятно заради щедрите количества масло, което вървеше с тях.

— Мъжете биха яли и конски фъшкии, ако ги сервираш с масло — каза Джени в отговор на моите наблюдения в тази насока. — Мъже! Пълен стомах и място, където да легнат, когато се напият, само това искат от живота.

— Това отнася ли се до мен и Джейми? — подразни я Иън. — Явно имаш много лошо мнение за мъжете.

Тя размаха пренебрежително лъжица към брат си и мъжа си, които седяха един до друг до котлето.

— О, вие не сте мъже.

И двамата вдигнаха смаяни вежди.

— Не сме ли? Какво сме тогава? — попита Иън.

Джени се обърна усмихната към него, белите ѝ зъби блеснаха на светлината на огъня. Погали Джейми по главата и залепи целувка на челото на Иън.

— Вие сте мои.

След вечеря един от мъжете запя. Друг донесе дървена флейта да му акомпанира — фин, пронизителен звук в студената есенна нощ. Въздухът бе мразовит, но нямаше вятър и ни беше приятно с шаловете и одеялата, събрани на малки семейни купчинки около огъня. Пламъкът се беше издигнал след готвенето и сега отваряше голяма пролука в мрака.

В нашата семейна купчинка беше топло, макар че доста шавахме. Иън отиде да донесе още дърва, а бебето Маги се вкопчи в майка си и принуди брат си да търси убежище и топлина другаде.

— Ще те пусна с главата надолу в казана, ако не спреш да ме риташ в топките — информира Джейми своя племенник, който се опитваше да се свре в скута му. — Какво става, да нямаш мравки в гащите?

Момчето започна да се кикоти и поднови усилията си да се сгуши в скута му. Джейми посегна в мрака, нарочно непохватно понечваше да го сграбчи за ръцете и краката, после прегърна детето и се търколи отгоре му, изтръгвайки възторжено възклицание.

Джейми притисна племенника си към земята. Държеше го с една ръка, а с другата посягаше на сляпо по земята. Напипа мокра трева, изсумтя доволен, надигна се колкото да набута тревата в малката ризка на Джейми и кикотенето прерасна в също толкова доволен писък.

— А така! — рече Джейми и се претърколи от малкото телце. — Върви да тормозиш леля си.

Малкият Джейми послушно допълзя все още смеещ се при мен и се сгуши в скута ми сред гънките на наметалото. Седеше толкова кротко, колкото бе възможно на едно четиригодишно момче — което не е много кротко, — и ми позволи да извадя тревата от ризата му.

— Хубаво миришеш, лельо — каза ми и бутна обичливо черните си къдрици в брадичката ми. — Като храна.

— О, благодаря ти. Това значи ли, че пак си гладен?

— Да. Има ли мляко?

— Има. — Каменната кана [1]беше съвсем наблизо. Разтърсих я, реших, че няма достатъчно, за да си струва да търся чаша, и я надигнах към детето да пие.

Временно погълнат от това занимание, той притихна. Малкото здраво телце тежеше на бедрото ми, гръбчето се облягаше на ръката ми, а пухкавите ръце обгръщаха каната.

Последните капки мляко изклокочиха през гърлото на каната. Малкият Джейми веднага се отпусна и изпъшка доволно. Усещах как топлината се излъчва от него при внезапното повишаване на температурата, което предвещава съня при много малките деца. Завих го с наметалото и го залюлях леко, като му тананиках тихичко песента, която се носеше отвъд огъня. Малките издатинки на прешлените му бяха обли и твърди като мраморни камъчета под пръстите ми.

— Заспа ли? — Големият Джейми се издигна до рамото ми. Огънят блестеше по дръжката на кинжала му и в медта на косата.

— Да. Спря да шава, сигурно е заспал.

Джейми се засмя, после и той притихна. Усещах твърдото му рамо до моето и топлината на тялото му през гънките на наметалото.

Нощният вятър развяваше кичури по лицето ми. Отметнах ги назад и открих, че малкият Джейми е прав; ръцете ми миришеха на праз и масло и на нишестената миризма на картофи. Заспал, той беше много тежък и макар че ми беше хубаво да го държа, левият ми крак вече изтръпваше. Размърдах го малко, за да го преместя в скута си.

— Не мърдай, сасенак — каза тихо Джейми до мен. — Постой така, любима, не мърдай.

Аз послушно замръзнах, докато той не ме докосна по рамото.

— Всичко е наред — каза с усмивка в гласа. — Беше толкова хубава с озарено от огъня лице и развята от вятъра коса. Исках да го запомня.