Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Помълчах, преди да отговоря, макар че вече бях мислила за това.

— След време… — казах предпазливо. — Джейми, през живота си съм видяла много неща и много места. Там, откъдето идвам, има неща, които понякога ми липсват. Като да се кача пак в лондонски автобус или да вдигна телефона и да поговоря с някого от много далеч. Бих искала да завъртя кранчето и да потече топла вода, а не да я нося от кладенеца и да я топля в казан. Всичко това много би ми харесало — но не се нуждая от него. А колкото до светския живот, аз не го исках още тогава. Хубавите дрехи наистина ми харесват, но клюките и сплетните, тревогите, глупавите приеми и правилата, които вървят с тях… не. Искам да живея както искам и да говоря каквото мисля.

Той се засмя и аз пак стиснах ръката му.

— Колкото до работата… тук също имам работа. — Погледнах към кошницата с билки и лекарства. — Пак мога да съм полезна. А когато ми домъчнее за майка Хилдегард или за другите ми приятели… е, не е бързо като телефона, но винаги мога да им пиша.

Спрях и го погледнах. Слънцето залязваше, светлината позлатяваше едната страна на лицето му и силните скули изпъкваха.

— Джейми… аз искам само да съм с теб. Нищо друго.

Той постоя така, после се наведе и ме целуна нежно по челото.

— Странно — казах, когато превалихме билото на последния нисък хълм. — Аз се чудех същото, но за теб. Дали си щастлив тук след всичко, което вършеше във Франция.

Той се усмихна полупечално и погледна към къщата. Трите етажа бял камък сияеха в златно и кехлибарено на залеза.

— Това е домът ми, сасенак. Това е моето място.

Докоснах го нежно по ръката.

— Имаш предвид, че си роден за това?

Той пое дълбоко дъх и сложи ръка на дървените перила, които отделяха нивите от двора на къщата.

— Всъщност не съм роден за това. По право се полага на Уили, ако беше оживял. Предполагам, че аз щях да стана войник или търговец като Джаред.

Уили, по-големият брат на Джейми, беше умрял от едра шарка на единайсет години и така неговото шестгодишно братче бе станало наследник на Лалиброх.

Джейми сви леко рамене, сякаш ризата му стягаше. Правеше го, когато беше смутен или несигурен; не бях виждала този тик от месеци.

— Но Уили умря и сега аз съм господарят. — Озърна се към мен малко свенливо, посегна в спорана си и извади нещо. Малката дървена змия, която Уили беше издялкал за него като подарък за рождения му ден. Беше извила глава, сякаш изненадана да види опашката си.

Джейми погали малкото змийче. Дървото беше лъскаво и потъмняло от времето, а извивките сияеха като люспи.

— Аз говоря понякога с Уили в главата си — каза Джейми. Наклони змията на дланта си. — Ако беше жив, братко, и ти беше господар, така ли щеше да постъпиш, или щеше да намериш по-добър начин? — Погледна ме, леко изчервен. — Глупаво ли е?

— Не. — Докоснах гладката глава на змията. Птица се обади някъде в полето — тънък, чист като кристал зов.

— Аз правя същото — казах тихо след малко. — С чичо Ламб. И с родителите си. Особено с мама. — Аз… не мислех често за нея, когато бях малка, само от време на време, и си представях, че е мека и топла, с красив глас. А когато бях болна след… Фейт… понякога си представях, че тя е при мен. — Заля ме вълна от скръб при спомена за загубеното наскоро и много отдавна.

Джейми докосна нежно лицето ми, избърса сълзата, която се образуваше в ъгълчето на окото ми, но още не беше капнала.

— Понякога си мисля, че мъртвите ни обичат така, както ние обичаме тях — каза той тихо. — Ела, сасенак. Да повървим още малко; има време преди вечеря.

Хванах го под ръка и тръгнахме съвсем бавно покрай оградата. Сухата трева свистеше около полите ми.

— Знам за какво говориш, сасенак. Понякога чувам гласа на баща си в плевнята или на полето. Почти не мисля за него, но изведнъж извръщам глава, сякаш съм го чул някъде навън как се смее или е зад мен и успокоява кон.

Засмя се и кимна към края на пасището пред нас.

— Цяло чудо е, че никога не съм го чувал тук.

Мястото изглеждаше съвсем незначително, каменна ограда с дървена порта покрай пътя.

— Така ли? Той какво казваше тук?

— Обикновено „Ако си свършил с приказките, Джейми, обърни се и се наведи.”

Засмяхме се и спряхме до оградата. Наведох се да огледам дървото.

— Значи тук те пердашеха? Не виждам следи от зъби.

— Е, не беше чак толкова страшно — засмя се той. Прокара с обич ръка по старото дърво. — Но понякога ни се набиваха трески под ноктите, на мен и на Иън. После се качвахме в къщата и госпожа Крук или Джени ни ги вадеха, като не спираха да ни се карат.