Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Но бяха последвали събития и приключения извън границите на Лалиброх, дори извън скалистите брегове на Шотландия. Джейми беше говорил с крале, беше нарушавал закони, беше търгувал, беше видял приключения, жестокост и магия. Дали сега тази съдба щеше да му е достатъчна?

Докато слизах от хълма, го видях долу. Наместваше камъните в пролука в оградата около една от по-малките ниви. До него на земята лежаха два заека, изкормени, но още неодрани.

— Дом за моряка е морето, а за ловеца — зелените хълмове — цитирах аз, щом застанах усмихната до него.

Той се усмихна в отговор и избърса потта от челото си, после се престори, че потреперва.

— Не споменавай морето пред мен, сасенак. Тази сутрин видях две хлапета да пускат парчета дърво във вира и едва не си повърнах закуската.

Засмях се.

— Значи нямаш желание да се върнеш във Франция?

— Господи, не! Дори заради брендито. — Стовари още един камък на стената и го нагласи добре. — В къщата ли се връщаш?

— Да. Искаш ли да отнеса зайците?

Поклати глава и се наведе да ги вземе.

— Няма нужда и аз се връщам. Иън иска да му помогна с новия зимник за картофите.

Първата реколта картофи, засявана някога в Лалиброх, се очакваше след няколко дни и — съгласно моя плах и аматьорски съвет — вече копаеха нов зимник за тях до къщата. Обземаха ме смесени чувства всеки път щом погледнех полето с картофите. От една страна, бях горда с плъзналите едри стъбла по нея. От друга, изпитвах почти паника при мисълта, че шейсет семейства ще зависят от онова, което лежи под тези стъбла, за да изкарат зимата. Именно заради мой съвет — даден прибързано преди година — бяха засели нива с картофи, култура почти непозната сред планинците.

Аз обаче знаех, че след известно време картофите ще се превърнат във важен източник на препитание за тях, защото не бяха така уязвими от лошото време като овеса и ечемика. Но нещо научено от учебник по география едва ли беше достатъчно основание да поемеш отговорност за живота на толкова хора.

Питах се дали с времето става по-лесно да поемаш риск за чужда сметка. Джейми го правеше постоянно и управляваше имението и хората в него все едно е роден за това. Но, разбира се, той беше роден за това.

— Нима зимникът е вече готов?

— О, да. Иън поръча да направят вратите, а ямата е почти изкопана. Обаче в задната част почвата е по-мека и дървеният му крак потъва. — Иън се справяше чудесно с протезата на десния си крак, но понякога се случваха подобни неудобства.

Джейми погледна замислено хълма зад нас.

— Ще трябва да я довършим и покрием тази нощ. Ще завали преди зазоряване.

Обърнах се да видя накъде гледа. На склона имаше само трева и няколко дървета, както и гранитните скули, които се подаваха през тях.

— Как разбра, по дяволите?

Той се усмихна, посочи с брадичка хълма.

— Виждаш ли онзи малък дъб? А ясена до него?

Озърнах се към дърветата.

— Да, защо?

— Листата, сасенак. Виж как и двете дървета изглеждат по-светли от обичайно. Когато въздухът е влажен, листата на дъба и на ясена се обръщат и се вижда долната им страна. Цялото дърво изглежда с няколко нюанса по-светло.

— Предполагам — съгласих се със съмнение. — Ако изобщо си наясно какъв е обичайният цвят на дървото.

Джейми се засмя и ме хвана за ръка.

— Може да нямам уши за музика, сасенак, но имам очи на главата. Виждал съм тези дървета сигурно десет хиляди пъти, и то във всякакво време.

До къщата имаше още път и ние го изминахме в мълчание, наслаждавахме се на топлината на следобедното слънце по гърбовете ни. Подуших въздуха и си помислих, че Джейми вероятно е прав за идващия дъжд. Всички аромати на есента се бяха засилили — от силната миризма на борова смола до прашния дъх на зрели класове. Казах си, че трябва да се уча; да се настроя към ритмите, гледките и миризмите на Лалиброх. Може би с времето щях да ги опозная добре като Джейми. Стиснах за миг ръката му и усетих с удоволствие как отвърна.

— Липсва ли ти Франция, сасенак? — попита ме внезапно.

— Не — сепнах се аз. — Защо?

Сви рамене, не ме поглеждаше.

— Просто си помислих, като те видях да слизаш с кошницата по хълма, колко си хубава с огряна от слънцето коса. Сякаш си отраснала тук като една от фиданките, сякаш си част от това място. После ми хрумна, че за теб Лалиброх сигурно е доста скучен. Тук няма светски живот като във Франция; няма и интересна работа като в болницата. — Погледна ме смутено. — Май се притеснявам да не се отегчиш тук… след време.